Читать «Кактуси (Разкази за юноши)» онлайн - страница 15

С мъка приседнах в напоения с моята кръв пясък. Болката в ранения крак беше непоносима. Дрехата ми лепнеше в раната и при всяко мръдване я разкървавяваше, а треската ме изгаряше.

Извадих превързочния пакет, махнах опаковката. В същия миг край ухото ми писна куршум. Оглушал от близкия гърмеж, аз грабнах несъзнателно оръжието си. Чакалите изчезнаха зад дюните.

Тогава съзрях сред мъртъвците един арабин, който се мереше повторно в мене, стиснал пушката с една ръка. Без да губя време, натиснах спусъка. Чу се само едно остро щракане и толкова. Тя беше празна.

В черните очи на врага ми блесна радостно пламъче. Мургавото му лице, обрасло с къдрава брада, се усмихна леко. А страшното дуло се издигаше непреклонно нагоре — към гърдите, към челото ми.

Още миг… Премалял, аз усетих как сърцето ми замира от ужас.

Сетне грозната цев се отпусна безпомощно и арабинът проговори тихо, с мъка, като дишаше тежко:

— Аз също нямам патрони.

Сложи оръжието си на пясъка и се обърна настрана.

— Искаш ли да превържеш и мене? — запита той след кратко мълчание. — Ранен съм в ръката… не мога сам…

Изгледах го учуден и невярващ. Какво да му отговоря? Дали не търси сгода да се приближи до мене, за да забие ножа си в гърба ми? От него можех да очаквам всичко. Той беше туземец, почти див звяр.

Арабинът ме разбра.

— Ти се страхуваш — промълви той с горчива усмивка. — Напразно! Ние с тебе вече не сме врагове… Защото ще загинем. Това е сигурно. Сега ние сме хора, двама тежко ранени човека, сами. Смъртта е близко, над нас. И твоите, и моите хора са ни помислили за убити, затова са ни изоставили.

— Да, ние сме хора! — прошепнах машинално след него с напукани устни и се поуспокоих. Не знам защо, гласът му ми хареса. Каква полза имаше да ме лъже? Ние наистина бяхме обречени на гибел.

— Ела! — повиках го аз.

Когато арабинът се дотътра до мене, оставяйки по пясъка червена диря, аз го превързах грижливо, а после омотах с бинта и своя крак.

Разпънахме върху пушките си две наметала, да се скрием някак от палещите лъчи на слънцето.

Арабинът извади една торбичка, изплетена от влакната на финикова палма.

— Вземи! Това е аджуе, хлябът на пустинята. Дава сила.

Торбичката беше пълна с пресовани фурми, залепнали от сладост, подобни на тези, които слагахме по софрите на Бъдни вечер. Замаян от треската, изядох насила няколко от тях. И виж, захарта ме поосвежи малко. Тогава пък аз му подадох манерката си.

— Сега можем да чакаме спокойно края — продума той, като изтри устата си. — Тъй ни е било писано.

На всички страни, додето поглед стига, се простираше блесналото пясъчно море, над което нажеженият въздух трептеше като в пещ, а отгоре сякаш тежеше и ни притискаше ослепително-бялото небе.