Читать «Целуни момичетата» онлайн - страница 187

Сампсън се разсмя. Аз също. Животът най-сетне се връщаше към нормалните си измерения.

— Добре ли си? — попита ме той след малко. Не ми беше задавал този въпрос, откакто се бях прибрал от Юга, от Аутър Банкс, от „лятната си ваканция“, както я бях нарекъл за пред хората.

— Екстра. Аз съм велик мъжкар и твърдоглав детектив като теб самия.

— Ти си една торба с лайняни лъжи, Алекс. Десет кила лъжи в торбичка за едно кило.

— Е, и това е вярно. То се разбира от само себе си — признах си аз прегрешението.

— Зададох ти шибания въпрос — настоя той. Гледаше ме равнодушно и студено иззад черните очила. Напомняше ми за Картър Урагана от времето, когато още се боксираше. — Тя липсва ли ти, човече?

— Разбира се, че ми липсва. Да, за Бога. Но вече ти казах, че съм добре. Никоя жена не ми е била такъв приятел. А на теб?

— Не. Наясно ли си, че вие и двамата сте много странни?

Той поклати глава. Не знаеше какво да прави с мен. Не можех да му помогна.

— Тя иска да започне практика там, където се е родила. Обещала е на семейството си. Засега това е нейното решение. Аз пък точно сега трябва да съм тук. Да съм сигурен, че пубертетът ти се развива нормално. Това пък е моето решение. Това беше нашето решение в Нагс Хед.

Сампсън замислено сръбна от бирата, както повелява традицията на всички мъжкари. Залюля се на стола и подозрително ме изгледа над гърлото на бирената бутилка. Този му поглед се нарича „бдяща загриженост“.

По-късно вечерта седях на верандата съвсем сам.

Свирех на пианото „Деня на страшния съд“ и „Бог да благослови детето“. Отново размишлявах за Кейт и трънливия проблем за загубата. Повечето от нас някак си се научават да се справят с нея. По един или друг начин всеки се усъвършенства в това отношение.

Докато бяхме в Нагс Хед, Кейт ми разказа една страшна история. Тя беше добър разказвач.

Когато била на двайсет години, чула, че баща й е станал барман в някаква кръчма на границата на Кентъки. Една вечер отишла там. Не била виждала баща си от шестнайсет години. Седнала в мърлявата вмирисана кръчма и наблюдавала баща си близо половин час. Отвратила се от онова, което видяла. Накрая си отишла, без дори да се представи на родния си баща, без да му каже коя е тя. Кейт просто си отишла.

Тя беше труден характер и в повечето случаи това й беше от полза. Благодарение на ината си беше оцеляла след толкова много смърт в семейството. Вероятно точно поради това беше единствената, избягала от къщата на Казанова.

Взирах се в тъмнината през прозорците на верандата и не можех да се отърся от зловещото чувство, че някой ме наблюдава.

Най-накрая се проснах в леглото, но така и не успях да заспя, когато чух, че в къщата се звъни. Силно. Настойчиво. Беда.

Сграбчих служебния пистолет и хукнах към долния етаж, където продължаваше да се звъни. Хвърлих поглед на ръчния си часовник. Три и половина. Часът на вампирите. Беда.

Открих Сампсън притаен до задната врата. Той вдигаше шума.

— Станало е убийство — каза той, когато аз отключих, махнах веригата и му отворих вратата. — Направо ще си оближеш пръстите, Алекс.