Читать «Богат, беден» онлайн - страница 17

Нито един от съучениците й не й харесваше; презираше момичетата, които се превъзнасяха по футболни звезди или по момчета с коли. Всичко това й се струваше голяма глупост. Единственият мъж, който привличаше вниманието й, беше мистър Полак, учителят по английски, възрастен човек, може би петдесетгодишен, с разрошена посивяла коса, който говореше тихо и изискано и рецитираше в клас Шекспир. „Туй наше вечно «утре», «утре», «утре» пълзи от ден на ден с крачета ситни…“⁴ Представяше си, че е в обятията му, представяше си нежните му, тъжни милувки, но той беше женен, дъщерите му бяха на нейната възраст и никога не помнеше кой как се казва. А сънищата й… Тя не искаше да помни сънищата си.

Беше сигурна, че ще й се случи нещо изключително, само че то нямаше да стане тази година или в този град.

Докато обикаляше пациентите, облечена в широката, сива престилка, дадена й от болницата, Гретхен се чувствуваше като грижлива майка, която върши нещо полезно — така се отплащаше поне малко на тези послушни, търпеливи, скромни млади хора, понесли толкова страдания в името на своята родина.

В отделенията повечето лампи бяха вече изгасени и всички пациенти трябваше да са в леглата си. Както обикновено Гретхен се отби при войника Толбът Хюс, който беше ранен в гърлото и не можеше да говори. Той беше най-младият в отделението и към него Гретхен изпитваше най-голямо съчувствие, искаше й се да вярва, че като го докосне с ръка и му се усмихне за лека нощ, момчето ще изкара по-леко дългите часове до утрото. После отиде да оправи общата стая, където мъжете четяха и пишеха писма, играеха на карти и на дама и слушаха плочи. Подреди грижливо на купчина списанията върху голямата маса, събра фигурите от една шахматна дъска и ги сложи в кутията им, хвърли две празни бутилки от кока-кола в кошчето.