Читать «Нощем с белите коне» онлайн - страница 249

Той се обърна бавно и видя, че е Мария. Точно това очакваше. Тя стоеше до прага край затворената врата, видът й беше и смутен, и решителен едновременно. Навярно се бе издал с нещо, тя бе разбрала. Това личеше и по очите й. Не знаеше какво друго може да направи, освен да чака. И наистина тя първа му заговори:

— Прощавайте, че влязох тъй — без да почукам.

— В тая къща вие не бива да чукате — отвърна той.

Не искаше да вложи никаква скрита мисъл, но като че ли така излезе. Тя го погледна внимателно.

— Чувствувам, че някой ви е казал нещо — навярно майка ви.

Първата му мисъл беше да откаже панически. Но като събра всичките си сили, той каза тихо и малко неуверено:

— Да, може би има такова нещо.

— А сигурен ли сте, че е наистина вярно? — попита тя и гласът едва забележимо потрепера.

— Сега вече съм сигурен! — отвърна той.

— Защо?

— Защото ми е мъчно да си представя по-достойни хора от вас! — каза той храбро, макар че гласът се опитваше да му изневери.

Тия думи навярно я отчаяха, тя поднесе слабичката си ръка към сърцето, без да посмее да го докосне.

— Не искам да споря с вас! — каза тя. — Сега всяка дума би обидила паметта му… Но да се надявам ли поне, че Криста няма да узнае нищо?

Едва сега той посмя да погледне очите й. Така както очакваше — отчаяние и пустота. И нищо друго. Какво да й отвърне? Да увеличи болката? Той съзнаваше, че сега вече няма никакъв друг изход.

— Простете, но… не мога да обещая.

— Защо? — попита тя глухо. — И какъв смисъл?

— Питате какъв смисъл? — трепна той. — Та всичко друго би било безсмислено и… и ужасно!

— Ужасното е само това, че той е мъртъв!

— Тъй е! — каза той. — Но не бива да бъде безсмислено!… И не е!… Иначе не би се случило!

— Сега вече е късно — отвърна тя и сълзите със страшна сила бликнаха от очите й.

— Не говорете така! — отвърна той отчаяно. — Не е късно… Имам само една истинска надежда в живота си — че някога ще ни простите. А как ще ни простите, ако тя не знае какво се е случило…

Мария все още плачеше.

— Късно е… — каза тя сломена — вече за всичко е ужасно късно…

— Не е! — каза той.

Изведнъж някаква жестока гримаса изкриви лицето му. Струваше му се в тоя миг, че та ще си остане тъй завинаги. След това сълзите го задавиха — той скри това ужасно лице зад ръцете си, искаше му се да се превърне в червей, в жалък зародиш, какъвто е бил някога. И в тоя миг съвсем слабо го докоснаха върховете на нейните пръсти. Това чувство сякаш го разтърси целия, из самите основи, из дъното на уплашената му душа, раздра я внезапно и остро като с удар на сабя. Тогава гърдите му сякаш се разтвориха и на пода с трясък падна проклетата куха кутия, алуминиева, похабена, воняща. Той усети как изведнъж му олекна, сякаш я бе изтръгнал оттам със собствените си пръсти. Изпълнен с безсмъртна благодарност, той поиска да вземе ръката й, да я поднесе към устните си, но нямаше сили, успя само да се наведе и да я допре до мокрото си лице.