Читать «Нощем с белите коне» онлайн - страница 245

— Мишленце, какво ти е, мило мишленце, успокой се!

Но той не се успокояваше, скритите ридания още по-силно го разтърсваха.

— Какво ти стана? — говореше тя уплашено. — Много те моля, успокой се, плашиш ме!

— Хорът — каза той задавено.

Но тя не разбра думата, която така хрипкаво се бе изтръгнала от устата му, само безпомощно се огледа. За щастие, Сашо скоро се поуспокои, И всичко по-нататък като че ли премина като насън. Държаха се речи, поднесоха се много венци, след това изнесоха ковчега до катафалката. Макар че се бе съвзел, Криста не изпускаше ръката му. На гроба му говори Аврамов, беше много развълнуван, дори не завърши докрай словото си, Сашо само усети как Криста пусна ръката му и отиде при майка си. Гробарите прекараха въжетата си под ковчега, вдигнаха го малко и след това започнаха да го пускат в прясно изкопания гроб. Той отмести поглед, Криста и майка й се отдалечаваха бавно, с наведени глави, скоро се изгубиха между дърветата. Той се мъчеше да не слуша глухото тропане на буците пръст по ковчега.

Сашо остана там, заедно с майка си, докато гробарите запълниха гроба и започнаха да трупат върху него купищата венци. После си тръгнаха заедно. Очите на майка му бяха все така сухи и страшни, лицето — бледо, не го поглеждаше, не казваше нищо. И все пак най-сетне отвори уста.

— Не познавам колегите му — каза тя. — Трябва да ги поканиш на помена.

— Няма да ги поканя! — намръщи се той.

— Защо? — попита враждебно тя.

— Защото така! — отвърна той нервно. — Защото не искам да гледам как плюскат в дома му… Като не го защитиха, когато трябваше… Всъщност те скъсиха живота му…

— Може и да не са те! — каза тя мрачно. — И не е нужно да поканиш всички… Само които трябва.

— Не! — отвърна той.

— Тогава ще се махнеш и ти! — кресна неочаквано майка му. — Махай се и да не те виждам повече!

Бе спряла край пътеката, лицето й бе съвсем пребледняло, очите й сякаш искряха от гняв и ненавист. Никога досега не я бе виждал в такъв вид.

— Какво ти стана? — попита той стреснато.

— Махай се, махай се! — крещеше тя в изстъпление. — Заедно с нея се махай! И да не сте посмели да ми стъпите в къщата, че чудо ще стане!… Ето, имате си сега апартамент, добре се потрудихте, живейте си в него, да не се наживеете!

Той я гледаше поразен, сякаш не вярваше на очите си. Не, не беше на себе си, погледът й бе като подивял от ярост, в ъглите на устата й се бе утаила лепкава слюнка.

— Майко, моля ти се! Какво ти е? — попита той едва ли не уплашен.