Читать «Нощем с белите коне» онлайн - страница 242

Павел Вежинов

— А по чие предложение? Искате ли да ви покажа документи?

И той започна да рови нервно и трескаво из бюрото си.

— Нищо, вярвам ви — каза уморено Урумов. — Изслушайте ме докрай, пък правете, каквото знаете. Ако стане нещо с мен, не бива да се осуети визитата на Уитлоу. Той е изключителен биохимик, без него трудно ще минем. Запомнете това, нека то да бъде вашето изкупление за неприятностите, които ми причинихте. И които, както виждам, сам искате да поправите.

Спасов сякаш не го чу, гледаше го някак втренчено и загрижено.

— Но какво става с вас?… Да нямате някакви натрапчиви фобии!

— Нищо освен най-обикновена предвидливост! — отвърна сухо академикът.

Когато Урумов тръгна към дома си, денят бе превалил. И макар да се движеше сега по много по-сенчести и прохладни улици, усещаше как силите му отпадат. На два пъти му се беше сторило, че гореща вълна минава през лицето му, леко го избиваше пот. Особено се измори, докато се изкачи до етажа си, няколко пъти спира да почива на жилищните площадки. Най-добре е, разбира се, да се обади на професор Пухлев, те са стари приятели, професорът ще направи, което е нужно. Но защо? Ето тая мисъл го измъчваше, защо наистина? Апартаментът беше много горещ, слънцето заливаше стените му, кабинетът му издаваше лош, прашен мирис на стари книги. Той отвори прозорците му и задните прозорци на хола, които бяха северни, остави открита междинната врата. Веднага се образува слабо течение, той усети, че вътре се разхлади. Краката му вече съвсем не го държаха, все още трепереха от безконечното изкачване по стълбите.

Той приседна на кушетката. Много му се искаше да премести двете възглавници зад гърба си, но чувствуваше, че няма да му достигнат сили. Нищо, ще поседи така, после ще си полегне — завинаги може би. И изведнъж погледът му потъна в синевата на картината. Сега като че ли беше в самата картина, в самата нощ, край конете, които го бяха превели през целия му живот. Той усещаше дишането им, лекото им пръхтене, докато се спускаха по стръмнината. Виждаше гърбовете им, които леко се тръскаха, виждаше белите връхчета на ушите им. И сега бягаха като насън, не се чуваше нито тропот на копита, ни звън, както в оная призрачна нощ. Не се чуваше дори глухият звън на железните шини. И беше съвсем сам в тая страшна кола, около него нямаше никой. Не усещаше дори майка си, сякаш се бе разтворила в хладината на нощта. Струваше му се, че цяла вечност се спуска по тая безкрайна стръмнина. Не знаеше вече накъде пътува, може би към нищото. А може би към светлите, огрени от луната полета, към селата, потънали в мрачина. Но и тия полета като че ли бяха съвсем мъртви, не се дочуваше дори тихото шумолене на реките. Изведнъж го достраша, искаше да излезе от картината, а не можеше, тя го бе погълнала целия.

Той не знаеше, че ако остане тъй — неподвижен, — ще се спаси. Но той се беше изплашил вече от безкрайната тъмна и хладна нощ, искаше да се върне при себе си. И наистина се върна, макар и с усилие. Сега картината бе отново далече от него, виждаше я леко замъглена върху стената. Поиска да свали обувките си, да си поотпусне краката, да полегне, да се успокои. Наведе се, разхлаби връзките, сне бавно обувките, без да си помогне с ръце. След това въздъхна с облекчение и се изправи. В същия миг сърцето му сякаш се пръсна — така лекичко и безшумно, както се пукат след дъжд прозрачните водни мехурчета. И той мигновено осъзна, че това е краят.