Читать «Да паднеш като мъртъв» онлайн - страница 2

— Престанете — намесих се аз. — След няколко часа започна нощта. Трябва да решим въпроса с лагера.

— Но храстозавъра… — започна Вебер. — Не можем да го оставим да лежи така…

— И защо не? На планетата има милиони от този вид. Като иска, да лежи!

— Но съществото падна като мъртво! Ти сам видя това!

— Видях, но точно този храстозавър е стар и болен.

— Не. Съществото е в разцвета на силите си.

— Нека пренесем дискусията за физическото състояние на храстозавъра на вечерята — включи се в разговора бактериологът Алфред Кемпър. — И аз съм заинтересуван не по-малко от теб, но Боб е прав. Първо да решим въпроса с лагера.

— И още нещо — допълних, като сурово поглеждах колегите си. — Колкото и безопасно и благополучно да изглежда този свят, ние сме длъжни строго да изпълняваме правилата на инструкциите: нищо да не късаме и да не ядем. Ще пием вода, която сме донесли със себе си. Никакви нощни разходки. И никаква безгрижност!

— Но нали на планетата няма нищо друго освен безкрайните стада храстозаври. Нито дървета, нито хълмове, нито… с една дума — нищо. Това не е планета, а едно безкрайно пасбище — Вебер не можеше да се успокои, а той знае правилата и инструкциите не по-зле от мен. Просто особеност на характера му — не може да се съгласява веднага.

— Така че, какво ще правим, момчета? — извиках аз. — Ще разпъваме ли палатките? Или още една нощ ще прекараме на борда на кораба?

Въпросът ми, както и предполагах, попадна точно в целта, и още преди залез слънце близо до кораба израстна малко платнено градче. Екологът и по съвместителство готвач Карл Парсънс монтира походната кухня и преди да успеем да поставим последното колче на последната палатка, той гръмко обяви:

— Вечерята е готова!

Всички се хвърлиха към масата, а аз се насочих към палатката си. Както обикновено момчетата се разсмяха преди да се нахвърлят на яденето.

Поне три пъти на ден, а някои пъти и повече си обменяме с приятелите „своеобразни комплименти“. И не възникват никакви недомлъвки и обиди — те непрекъснато се изказват по повод на диетата ми, а и аз не им оставам длъжен. Струва ми се, че храненето се е превърнало в своеобразен ритуал: като си разменяме намеци и шеги ликвидираме стресовите възбуди. Не напразно от дванадесет години не сме се делили.

Като седнах на леглото си, извадих от чантата си моята диета и започнах да се тъпча с безвкусната каша. В този миг ме настигна миризмата на пържено месо. Сграбчих чантата си и се оттеглих в края на лагера. Господи, в токива моменти съм готов да жертвам и дясната си ръка, само и само да ханпа парче месо, от вкусна пържола.

Все пак от диетичната кухня не се умира, но този факт е единственото ми утешение в случая. Представете си само, аз боледувам от язва на стомаха. Ако запитате някой лекар, той ще ви заяви, че подобна болест отдавна не съществува. Така е, думата „язва“ звучи смешно и архаично. Но моят стомах е загадка за медиците! Затова съм принуден да мъкна по цялата Галактика чантата с диетичните храни.