Читать «Яростта (Книга трета)» онлайн - страница 88

Маргарет, сгушена в скута на Робърт, проплака.

— Шшт — прошепна той бързо. — Всичко ще е наред, скъпа. Всичко ще бъде наред.

Мередит срещна над главата на детето изплашените му, но решителни очи. Ние почти те бяхме заклеймили като другата Сила, помисли си девойката. Но сега нямаше време за съжаление и разкаяние.

— Къде е Елена? Елена каза, че ще ме наблюдава — проплака Маргарет. Очите й бяха големи и сериозни.

— Каза, че ще се грижи за мен.

Леля Джудит притисна длан към устата й.

— Тя се грижи за теб — прошепна Мередит. — Просто сега изпрати мен, това е всичко. Това е истината — додаде разпалено и видя как укорителният поглед на Робърт се превърна в озадачен.

Отвън тишината бе нарушена от драскане и дъвчещи звуци. Кучетата се бяха заели с вратата.

Робърт придърпа главата на Маргарет към гърдите си.

Бони нямаше представа колко време бе изминало. Със сигурност часове. По-скоро цяла вечност. Кучетата бяха проникнали през кухнята и страничните дървени врати. Но само около дванадесетина бяха преминали през огнените барикади пред входовете. А мъжете с пушките се бяха погрижили за по-голямата част от тях.

Но господин Смолуд и приятелите му вече бяха свършили патроните. А и предметите, които ставаха за горене, вече бяха на привършване.

Вики, която бе изпаднала в истерия преди време, сега пищеше и държеше главата си, сякаш нещо й причиняваше болка. Опитаха се да намерят начин да я обуздаят, но тя най-после припадна.

Бони отиде при Мат, който гледаше към огъня през разбитата странична врата. Тя знаеше, че погледът му не е насочен към кучетата, а към нещо зад тях. Нещо, което не можеше да види от мястото си.

— Правилно постъпи, че не остана, Мат — каза Бони.

— Не можеше да направиш нищо повече.

Той не отговори, нито се обърна.

— Вече почти зазорява — продължи момичето. — Може би, когато утрото настъпи, кучетата ще се махнат. — Но още докато го изричаше, знаеше, че не е истина.

Мат отново не отговори. Бони докосна рамото му.

— Стефан е с нея. Стефан е там.

Най-после Мат реагира. Кимна.

— Стефан е там — повтори.

Кафява и озъбена, поредната фигура изскочи от полумрака.

Измина доста време, преди Елена постепенно да дойде в съзнание. Позна по това, че вече можеше да вижда не само заради запалените от Катрин свещи, но и заради бледата сива светлина, струяща през отвора на криптата.

Виждаше и Деймън. Той лежеше на пода с окървавени ръце и разкъсани дрехи. Имаше достатъчно светлина, за да види раните му и Елена се запита дали все още е жив. Беше неподвижен, като мъртъв.

Деймън, помисли тя. Чак след минута осъзна, че не е изговорила думата. Незнайно как пищенето на Катрин бе затворило някаква верига в мозъка й или бе разбудило нещо спящо. А и несъмнено кръвта на Мат бе помогнала, давайки й достатъчно сила, за да открие мисления си глас.

Извърна глава на другата страна. Стефан?

Лицето му бе изпито и бледо от болка, но той беше буден. Прекалено буден. Елена почти пожела и той да не чувства нищо като Деймън, да не разбира това, което им се случва.