Читать «Яростта (Книга трета)» онлайн - страница 80

Мустаците й бяха тънки и прави като сребърни жици. Козината на звяра беше снежнобяла, прорязана от фини златисти ивици. Бяло и златно, помисли си Елена и си спомни за кукумявката в обора. И това раздвижи паметта й… нещо, което бе видяла… или за което бе чула…

С рязко движение тигрицата изби фенерчето от ръката на Стефан. Елена чу как от гърдите му със свистене се отрони болезнена въздишка, но не можеше да види нищо в настъпилия мрак. Когато нямаше светлина, дори ловецът ослепяваше. Тя се притисна в него в очакване на болката от смъртоносния удар.

Но пред очите й внезапно всичко се завихри, в главата й нахлу въртяща се сива мъгла и тя повече не можеше да се държи за Стефан. Не можеше да мисли, нито да говори. Подът сякаш потъна под краката й. Като в просъница осъзна, че някаква Сила е насочена към нея, превзема съзнанието й.

Усети как тялото на Стефан се отпуска, отдалечава се от нея и тя повече не може да устои на мъглата. Започна да пропада в бездънна пропаст и така и не разбра, когато се строполи на земята.

14

Бяла кукумявка… хищна птица… хищна… тигрица. Играе си с теб като котка с мишка. Като котка… огромна котка… котенце. Бяло котенце. Смъртта е в къщата.

И котето, котето бе побягнало от Деймън. Но не от обикновен страх, а от страх да не бъде разпознато. Както когато стоеше върху гърдите на Маргарет и мяукаше при вида на Елена отвън пред прозореца.

Елена простена и почти изплува от безсъзнанието, но сивата мъгла я повлече назад, преди да успее да отвори очи. Мислите й отново заплуваха в главата.

Отровна любов… Стефан, мразеше те още преди да намрази Елена… Бяло и златно… нещо бяло… нещо бяло под дървото…

Този път, когато се насили да отвори очи, успя. И още преди да успее да фокусира погледа си в мъждивата светлина, вече знаеше. Най-после знаеше.

Фигурата в дългата, влачеща се по земята бяла дреха, се извърна от свещта, която палеше, и Елена видя лицето й, което удивително приличаше на нейното. Но беше леко изкривено, бледо и красиво като ледена скулптура. Нещо не бе наред. Приличаше на безкрайните отражения на Елена в коридора с огледалата, които бе видяла в съня си. Изкривено, гладно и подигравателно лице.

— Здравей, Катрин — прошепна тя.

Катрин се усмихна — лукава и хищническа усмивка.

— Не си толкова глупава, колкото мислех.

Гласът й бе нежен и мелодичен — сребрист, помисли си Елена. Като миглите й. Когато се движеше, по дрехата й проблясваха сребристи светлини. Но косата й бе като разтопено злато, почти толкова бледозлатиста като косата на Елена. А очите й приличаха на очите на котенце: кръгли и искрящосини. Около шията си носеше огърлица с камъни със същия яркосин цвят.

Гърлото на Елена я болеше, сякаш много дълго бе крещяла. Усещаше непривична сухота. Извърна бавно глава настрани, но дори при това малко движение изпита болка.

Стефан беше до нея, с глава, обронена върху гърдите, и ръце, завързани за портата от ковано желязо. Доколкото успя да види лицето му, различи, че е смъртнобледо. Гърлото му бе разкъсано и кръвта, потекла по яката на ризата му, вече бе засъхнала.