Читать «Яростта (Книга трета)» онлайн - страница 75

— Леле! — възкликна Стефан. Пъхна фенерчето в джоба на якето си, опря ръка в подножието на гробницата и скочи.

Елена нямаше време да се наслади на физиономията на Аларик, наведе се и извика:

— Добре ли си?

— Да. Лъчът от фенерчето й намигна от дъното. — Бони също е добре. Железните скоби стигат до долу. Но все пак вземете въжето.

Елена погледна към Мат, който бе най-близо до нея. Сините му очи срещнаха нейните с безпомощност и явно примирение. Той кимна. Тя пое дълбоко дъх и постави ръка в подножието на гробницата също като Стефан. Една друга ръка сграбчи внезапно китката й.

— Току-що се сетих нещо — рече Мередит мрачно.

— Ами ако това, което се е вселило в Бони, е другата Сила?

— Отдавна ми хрумна — отвърна Елена, потупа ръката на приятелката си и скочи.

Изправи се в ръцете на Стефан, който я задържа, и се огледа.

— О, Господи…

Беше се озовала на странно място. Каменните стени бяха гладки, почти като полирани. На равни разстояния в тях бяха вградени железни свещници, в някои от които се виждаха остатъци от недогорели свещи. Елена не можеше да види другия край на помещението, но лъчът на фенерчето освети съвсем наблизо инкрустирана порта от ковано желязо, също като тези, които се използваха като параван пред олтарите в църквите.

Бони тъкмо бе стигнала до най-долната скоба на стълбата. Изчака мълчаливо, докато и останалите слязоха — първо Мат, после Мередит и накрая Аларик с другото фенерче.

Елена погледна нагоре.

— Деймън?

Видя силуета му на фона на осветения триъгълник там, където гробницата се отваряше към небето.

— Какво?

— С нас ли си? — попита тя. Не „Идваш ли с нас?“ Знаеше, че той ще разбере разликата.

Сърцето й отброи пет удара в последвалата тишина. Шест, седем, осем…

Въздухът се раздвижи и Деймън се приземи наблизо. Но не погледна към Елена. Очите му бяха някак си странно далечни и тя не можа да прочете нищо по лицето му.

— Това е крипта — рече Аларик удивено, докато лъчът на фенерчето му обхождаше мрака. — Подземна крипта под църквата, която се използвала като погребална камера. Обикновено са ги строили под по-големите църкви.

Бони отиде право към извитата украсена порта, постави малката си бяла ръка отгоре й и я бутна. Портата се завъртя и се отвори.

Пулсът на Елена се учести дотолкова, че вече не можеше да брои ударите. Насили се и последва Бони. Чувствителните й сетива бяха почти болезнено изострени, но не й подсказваха нищо за това, което я очакваше. Лъчът на фенерчето на Стефан беше толкова тънък, че показваше само каменния под пред тях и загадъчния силует на Бони.

Бони спря.

Това е, помисли си Елена и дъхът й заседна в гърлото. О, Господи, това е; наистина е това. Внезапно я обзе натрапчивото усещане, че е в плен на ясен сън — знаеше, че сънува, но не можеше да промени нищо, нито да се събуди. Мускулите й отказваха да й се подчинят. Не можеше да помръдне.

Подушваше страха на останалите, усещаше как той се излъчва от Стефан, който стоеше до нея. Лъчът на фенерчето му се плъзна върху предметите пред Бони, но очите на Елена не успяха да ги разпознаят. Видя ъгли, плоскости, контури, после лъчът освети нещо. Смъртнобяло лице, увиснало гротескно настрани…