Читать «Яростта (Книга трета)» онлайн - страница 13

Приличаше на стаята на Лудия касапин в Къщата на духовете. С тази разлика, че това тук не бе сценичен декор, предназначен за посетители. Беше истинско.

На пода лежаха проснати тела сред отломки от дърво и стъкла от разбития прозорец. Целият под бе покрит с кръв — зловеща, червенокафява, засъхнала кръв. Само един поглед върху телата обясняваше всичко — върху шиите на всяко едно от тях аленееха по две пресни рани. С изключение на Каролайн — по нейната шия нямаше белези, но очите й бяха празни и оцъклени.

— Стефан, Елена не е… тя не е… — изрече задъхано Мат зад гърба на Стефан.

— Тихо — тросна му се Стефан. Погледна към господин Шелби, но портиерът се бе спънал в количката с метли и парцали и сега лежеше проснат отгоре й. Стъклените парчета хрущяха под краката на Стефан, докато прекосяваше стаята. Наведе се над Тайлър.

Не беше мъртъв. Заля го огромна вълна на облекчение. Гърдите на младежа се повдигаха, а когато Стефан вдигна главата му, очите му се отвориха — две цепки, втренчени и нефокусирани.

Ти не помниш нищо, изпрати мисленото си послание Стефан. Докато го правеше, се запита защо си прави труда. Трябваше просто да напусне Фелс Чърч, да приключи веднъж завинаги с всичко и никога да не се връща.

Но не можеше. Не и докато Елена бе тук.

Призова замъглените съзнания на останалите жертви и им внуши същото, запечатвайки го дълбоко в мозъците им. Вие не си спомняте кой ви е нападнал. Целият следобед ви се губи.

Докато го правеше, почувства как Силите му вибрират като пренапрегнати мускули. Много скоро щяха да се изчерпят.

Отвън господин Шелби най-после се бе съвзел и крещеше с все сила. Уморен, Стефан остави главата на Тайлър да се изплъзне от пръстите му и да се килне настрани. Сетне се обърна.

Устните на Мат се бяха изкривили в гримаса на погнуса, а ноздрите му се бяха разширили, сякаш беше подушил нещо отвратително. Очите му бяха студени — очи на непознат.

— Елена не го е направила — прошепна младежът. — Ти си го направил.

Тихо! Стефан изхвърча покрай него в хладната прегръдка на нощта. Трябваше по-скоро да се махне далеч от тази стая. Студеният въздух бе като балсам за пламтящата му кожа. Тичащите стъпки откъм столовата показваха, че някой най-после е чул виковете на портиера.

— Ти си го направил, нали? — Мат бе последвал Стефан отвън. В гласа му се долавяше желанието му да разбере истината.

Стефан се извърна към него.

— Да, аз го направих — озъби се. Взираше се в Мат, без да прикрива напиращите в гърдите му гняв и злоба. — Казах ти, Мат, ние сме ловци. Убийци. Вие сте овцете, а ние — вълците. А и Тайлър си го просеше още от първия ден, когато дойдох тук.

— Юмрук в носа — да, определено си го просеше и го получи. Но… това? — Мат пристъпи към него и погледна право в очите без следа от страх. Момчето притежаваше смелост, Стефан трябваше да му го признае — И дори не съжаляваш? Не изпитваш угризения?

— И защо би трябвало? — Гласът на Стефан бе студен и равен. — Ти съжаляваш ли, когато преядеш с пържоли? Изпитваш ли угризения заради кравата? — Видя по лицето на Мат израз на тъжно изумление и продължи, задълбочавайки болката в гърдите си. За Мат сега бе по-добре да стои далеч от него, колкото се може по-далеч. Или можеше да свърши като онези тела в колибата на Куонсет. — Аз съм това, което съм, Мат. И ако не можеш да го понесеш и приемеш, е по-добре да си нямаш работа с мен.