Читать «Мъжеството на жената» онлайн - страница 8

— С тоя човек са постъпили нечестно. Да му дадем ли малко от нашата храна?

Видях, че в очите й блесна радост, но тя продължително изгледа и него, и мене, устата й сурово и решително се сви, и най-сетне рече:

— Не. До Солената вода е още далече и смъртта ни дебне по пътя. По-добре ще е тя да грабне тоя непознат и да остави жив моя мъж Чарли.

И тогава индианецът изчезна сред бялото мълчание по посока на Пели.

Тази нощ Пасук плака. Никога преди не бях я виждал да рони сълзи. Не беше виновен и пушекът от огъня, защото дървата бяха съвсем сухи. Скръбта й ме учуди и аз си помислих, че мракът и болките са сломили мъжеството й.

Чудно нещо е животът. Много съм мислил за него, дълго съм премислял, но от ден на ден, вместо да го разбера, вижда ми се по-непонятен. Защо е тая жажда за живот? Той е игра, от която никой не излиза победител. Да живееш, значи тежко да се трудиш и да страдаш, докато те издебне и ти натежи старостта, и тогава отпускаш ръце върху студената пепел от угасналите огньове. Трудно е да живееш. Детето се ражда с мъка, старецът с мъка изпуска последния си дъх и всичките ни дни са изпълнени със скърби и грижи: и все пак човекът отива към отворените обятия на смъртта без желание, спъва се, пада, озърта се назад и се бори до сетно издихание. А смъртта е добра. Само животът и всичко свързано с живота причинява страдания. Въпреки това ние обичаме живота и мразим смъртта! Това е много чудно.

Ние си говорихме малко през последвалите дни, Пасук и аз. Нощем лежахме на снега като мъртви, а сутрин отново потегляхме на път като мъртъвци. И всичко наоколо бе мъртво. Нямаше нито яребици, нито катерици, нито зайци — нищо.

Реката беше безмълвна под бялото си покривало. Мъзгата бе замръзнала в гората. И стана студено, както е сега; нощем звездите изглеждаха близки и големи, те скачаха и танцуваха; а денем слънчеви отблясъци дразнеха очите, докато започнеше да ни се струва, че виждаме множество слънца; въздухът блестеше и искреше, а снегът приличаше на елмазен прах. И нямаше ни топлинка, ни звук — само студ и бяло мълчание. Както казах, ние вървяхме като мъртъвци, като насън, и не брояхме дните. Само очите ни бяха устремени към Солената вода, мислите ни бяха приковани към Солената вода и краката сами ни носеха към Солената вода. Спряхме на стан до Такина и не я познахме. Очите ни гледаха Белия кон и не го видяха. Краката ни стъпваха по пътеката на Каньона и не я усетиха. Ние нищо не чувствувахме. Често падахме край пътя, но дори и тогава — падахме винаги с лице към Солената вода. Свършихме последната си храна, която бяхме делили по равно, Пасук и аз, обаче тя падаше по-често и край Еленовото кръстовище силите й изневериха. Сутринта останахме да лежим под единственото си одеяло и не тръгнахме на път. Бях си наумил да остана там и да посрещна смъртта ръка за ръка с Пасук, защото бях възмъжал и бях започнал да разбирам любовта на жената. До мисията Хейнз оставаха още осемдесет мили, но в далечината, насред пътя, великият Чилкат издигаше над горите обруления си от бурите връх. И тогава Пасук ми заговори тихо, допряла устни до моето ухо, та да мога да я чуя. И сега, когато вече не я беше страх от гнева ми, разкри пред мене душата си, заговори за обичта си и за много други неща, които не бях разбирал. И каза: