Читать «Малкият моряк» онлайн - страница 78

Имаше кораби, излъчващи мирис на захар, който пълнеше устата ми със слюнка. Други ухаеха на пипер и канела. Навсякъде бързаха да товарят или разтоварват. Митничарите гледаха как се търкалят балите с кафе и слушаха с тъжен вид моряшките песни.

Между всичките кораби един веднага привлече вниманието ми. Беше малък, с три мачти, боядисан в бяло и с небесносин ръб. На главния му стожер бе окачена табела, на която се четеше:

„С товар на Пернамбуко и Байа, «Утринна звезда», под командата на капитан фригар, ще тръгне незабавно“.

Как да не направиш едно хубаво пътешествие на такъв бяло-син кораб? Пернамбуко и Байа — има ли в географията по-съблазнителни имена?

Качих се на борда. Екипажът и пристанищните работници бяха заети с товаренето. В широко отворения трюм спускаха тежки сандъци, които се люлееха на края на веригите. Отначало никой не ми обърна внимание, но тъй като аз упорито стоях на мястото си, без да посмея да се приближа много до господина, който записваше касите, минаващи пред него, и който ми приличаше на капитан, той най-после ме забеляза.

— Махни се оттам! — извика ми той.

— Господине, бих искал да ви говоря.

И му отправих своята молба да бъда приет като юнга на борда на „Утринна звезда“.

Той дори не ми отговори и се задоволи да ми покаже с ръка моста, по който бях дошъл.

— Но, господине…

Той вдигна ръка и аз не настоях повече. Излязох много засрамен и да си кажа истината, много обезпокоен.

Дали пък няма да ме искат?

Не бях от тези, които се обезсърчават лесно. Отидох малко по-нататък. Несъмнено „Утринна звезда“ беше много хубав за мен. Този път избрах един чер и мръсен бриг, който товареше за Тампико и който се наричаше „Змиорка“. Отговориха ми просто, че нямат нужда от никого. На трети един кораб, вместо да се отнеса към капитана, обърнах се към някакъв моряк. Като изложих молбата си, той вдигна рамене и всичко, което можах да изкопча от него, беше, че съм малко смешно човече. Накрая капитанът на едно корабче, заминаващо за бреговете на Африка, чието лице съвсем не вдъхваше доверие, пожела да ме приеме. Но когато научи, че нямам баща, който да подпише моя договор, че не съм записан в морската служба, че нямам сак за дрехите си и че изобщо нямам дрехи, подкани ме да сляза колкото се може по-бързо, за да не опитам ритника на ботушите му.

Работата ставаше неприятна и започвах да се чувствам неудобно. Трябваше ли да се върна в Порт Дийо? Ако можех да мисля само за мама и за Диелет, тази необходимост би се превърнала в радост. Но чичо ми и задължението, което ме обвързваше с него… можех ли да забравя всичко това? И аз продължих да търся.

Обикаляйки доковете, бях стигнал до вълнолома. Морето започваше да приижда и вече някои малки рибарски лодки излизаха на открито. Наблюдавах влизането и излизането на корабите. От дълго време не бях присъствал на тази гледка и движението на прилива, прекрасният хоризонт, който погледът ми обгръщаше, идването и отиването на корабите от Каси, от Руан и от Онфльор, големите кораби за далечни плавания, които вдигаха котва, сбогуванията, размаханите кърпички на пътниците, виковете на моряците и скърцането на макарите, цялата смесица от платна в пристанището — от брега до крайната извивка на морето — ме накараха да забравя грижите си.