Читать «Малкият моряк» онлайн - страница 74

— Защо?

— За да отида да си взема старите дрехи.

— Не те упреквам за това, аз ти ги давам.

— Да, но аз не искам да ги задържа.

Той ме последва, вдигайки рамене, в галерията, където бях прекарал нощта.

Свалих дрехите, които ми беше дал, и взех отново моите влажни дрипи. Не беше приятно усещане, уверявам ви. Когато поисках да си сложа старите обувки, забелязах, че едната беше изцяло разпрана.

Бибош ме гледаше и мълчеше. Поисках да се обърна, защото ме досрамя от нищетата ми.

— Че си глупак — каза той меко, — глупак си. Но това, което правиш там, виждаш ли, то ме развълнува — и той се потупа по гърдите. — Трябва да е много хубаво да се почувстваш честен, нали?

— Защо не опиташ и ти?

— Много е късно.

— Ако те хванат и осъдят, какво ще каже майка ти?

— Майка ми? О, ако имах майка! Хайде да не говорим за това!

И понеже щях да го прекъсна, развика се:

— Проповеди ли искаш да ми държиш? Остави ме на спокойствие! Само че не искам да си отидеш така. Щом не желаеш тези дрехи, защото са крадени, ще приемеш ли онези, които носех, когато работех във Фалезия. Тях съм си спечелил сам. Вземи ги, ако имаш сърце!

Отговорих, че приемам.

— Добре — продължи той тогава, очевидно доволен. — Да излезем заедно и ще ти ги дам.

Навлязохме отново в Париж и той ме заведе в една къща, разположена близо до бариерата. Накара ме да се кача в някаква стая и извади от един долап риза и панталони, които много добре си спомнях да съм виждал на него във Фалезия. Даде ми също чифт обувки, които, без да бъдат нови, бяха още запазени.

— Сега сбогом — рече той, когато бях вече облечен. — Ако срещнеш някои от другарите, постарай се да не ги познаеш.

Нямаше още десет часа. Пред себе си имах цял ден, за да измисля къде да прекарам следната нощ.

Времето беше сухо. Топло облечен, добре обут, с пълен стомах, не ме измъчваше мисълта за това колко трудно оставаше да се намери подслон в Париж.

Не можех да посетя Диелет.

Тръгнах право пред себе си. Може би случайността щеше да ми дойде на помощ.

Но след два часа още нищо не бях намерил, нищо не бях измислил, а междувременно бях прекосил най-различни квартали. Тогава си казах, че навярно би било по-мъдро, ако сам помогнех на случайността, и се отправих към Сена. Намерението ми беше да отида в халите. Може би добрата жена, която ми беше дала двадесетте су, би могла да ми даде работа или най-малкото да ме насочи къде да потърся.

Изпърво тя не ме позна в дрехите на Бибош. После, когато й напомних кой съм, попита ме какво съм направил със сестра си. Разказах й случилото се снощи и видях, че остана развълнувана. Тогава й казах, че не искам да изоставя Диелет в Париж, че искам да дочакам нейното оздравяване, но че за тази цел би трябвало да работя, а не знам към кого да се обърна, че съм вярвал, надявал съм се…

— Мислил си да се обърнеш към майка Берсо — прекъсна ме тя — и добре си направил, моето момче. Това ме ласкае, виждаш ли, защото си разпознал в мен жената, която не би оставила едно дете на улицата. Не сме богати, но имам сърце.

Тя извика две или три от своите съседки и започна да се съветва къде биха могли да ме настанят. Беше трудно да се измисли нещо, защото на халите обикновено не работеха деца. Накрая, след дълги прения, след като ме разпитаха поне десет пъти, признаха, че мога да пиша и единодушно решиха, че бих могъл да бъда използван като писар на публичните търгове, ако все пак успееха да ми намерят място.