Читать «Малкият моряк» онлайн - страница 52

Един дебел непознат глас ми отговори:

— Ние отиваме при нея.

Но аз изпитвах голям страх и завиках по-силно.

Тогава някакъв мъж, когото още не бях виждала, влезе в колата. Той беше едър и главата му, покрита с полицейска шапка, опираше чак в покрива.

— Ако викаш, ще те убия! — каза той.

Можеш да си представиш какъв вик нададох тогава. Мъжът се приближи към мен с протегнати ръце. Помислих, че ще ме удуши, и се опитах да викам още по-силно.

Веднага щом той излезе, потърсих дрехите си, за да се облека, но не ги намерих, и тъй като не смеех да се обърна към когото и да било, останах в леглото. Колата се движеше бавно ту по паваж, ту по пясък. През прозореца виждах, че минаваме през села. Най-после тя спря и безкраката жена влезе при мен.

— Мама! Къде е мама? — я попитах аз.

— Още малко, сърчице мое — отговори ми жената.

Тя говореше кротко и това ме насърчи.

— Бих искала да стана.

— Точно това исках да ти предложа. Ето ти дрехите.

И тя ми показа една грозна рокля.

— Това не е моята рокля!

— Трябва да облечеш тази!

Искаше ми се да се противопоставя и да разкъсам на парчета тая дрипа, но жената без крака ме погледна така вразумително, че се подчиних.

След като облякох отвратителната рокля, колата спря и жената без крака ми каза, че мога да сляза. Бяхме сред голяма равнина и на всички страни наоколо, докъдето стигаше погледът ми, се виждаха само зелени поля. Човекът с полицейската шапка беше запалил на пътя огън, а върху него на три пръта, събрани на сноп, висеше гърне. Бях много гладна и се зарадвах като чух, че то къркори.

Безкраката жена беше останала в колата. Мъжът отиде да я вземе на ръце и я свали на пътя.

— Белегът — каза тя, като ме гледаше.

— Виж ти! Наистина щях да забравя!

Тогава лошият човек ме взе между краката си и като ме притискаше към себе си, така здраво хвана ръцете ми, че вече не можех да се мръдна. Безкраката повдигна главата ми с едната си ръка, а с другата, в която държеше отворени ножици, отряза малката бенка на бузата ми.

Кръвта бликна, напълни устата ми, намокри роклята ми. Помислих, че искат да ме убият, и започнах да надавам ужасни писъци като същевременно се опитвах да хапя. Без да се смути, тя постави на бузата ми нещо, което ме изпари, и кръвта спря.

— Пусни я сега! — каза тя на мъжа.

Жената мислеше, че ще бягам. Как не! Аз скочих върху й и почнах да я удрям с всичките си сили. Мисля, че жената щеше да ме удуши, ако мъжът не ме беше взел и хвърлил в колата, където ме затвори.

Държаха ме там целия ден без ядене. Едва вечерта отвориха вратата. С първата си дума попитах за мама.

— Тя умря — рече безкраката.

През всичкото време, докато стоях затворена, бях размишлявала.

— Това не е вярно, мама не е умряла, а ти си крадла!

Тя започна да се смее и това ме вбеси.

Останах с безкраката и мъжа с полицейската шапка около три седмици или един месец. Те си мислеха, че ще ме опитомят с глад, както се опитомяват животните, но не успяха да го постигнат. За да ми дадат да ям, правех каквото искаха, а след като се нахранех, не правех вече нищо. Безкраката знаеше добре, че никога няма да й простя операцията, която тя направи на бузата ми, и понякога дори казваше, че я е страх от мене, че аз съм способна да я пробода с нож.