Читать «Малкият моряк» онлайн - страница 48

Тълпата се размърда неодобрително и се чу мърморене.

Без да губи увереност, Лаполад взе пурата си, всмукна няколко пъти, а после, за мое голямо отчаяние и отвращение, отново я постави между устните ми и продължи:

— Ей! Вие там долу! Вие, господине, да, мъжът с шапката с перото и с червения нос, защо мърморите? Защото казах, че у вас сте си честен човек, а тука — глупак? Е, добре, извинявайте! У вас вие сте смешник, а тук сте хитрец.

Тълпата затропа с крака от удоволствие, после, когато вълнението се поуталожи, той продължи:

— Следователно, ако аз не бях предрешен като генерал, вместо да бъдете тук пред мен и да ме гледате със зяпнали уста и ококорени очи, щяхте да продължите по пътя си. Но аз познавам хората и знам с какви глупости трябва да се подхванат. Ето, ходих чак в Германия, за да намеря тези двама бележити музиканти, които вие виждате тук, наех в моята трупа прочутия Филас, чиято глава, предполагам, ви е известна, ето тук Ла Буйи, а накрая и чудния Кабриол, за когото няма да кажа нищо, защото вече го чухте. И тъй, вие се спирате, любопитството ви е възбудено и се питате: „Какво ли ще ни покаже този?“. Моля, господа музиканти, малко музика!

И сега, дума по дума, бих могъл да повторя тази реч, която той променяше според селището и според слушателите — така дълбоко е запечатана тя в паметта ми. Странно е как някои безсмислици могат да се вдълбаят в някой мозък, когато е тъй мъчно да се запомнят дори полезни неща.

Този ден обаче аз чух ясно само първата част. Димът на пурата така бе замаял главата ми, че когато влязох в бараката, бях съвсем затъпял и още малко ми оставаше да припадна. Според ролята, която ми бе поверена, трябваше да отварям клетките, когато Диелет излезе на манежа.

Видях я да идва към мен като през мъгла. В едната си ръка държеше камшик, а с другата пращаше целувки на публиката. Хиените се въртяха в клетките си с бавна и тромава стъпка, а лъвът, с опряна върху лапите глава, изглеждаше, като че ли спи зад своите решетки.

— Роб, отвори вратата! — каза тя.

И влезе. Но лъвът не се помръдна. Тогава с малките си ръце тя хвана двете му уши и ги изтегли нагоре с всичките си сили, за да повдигне главата му. Той не шавна. Нетърпението я обхвана и тя го шибна с камшика по плешката. Тогава, сякаш бе тласнат от пружина, лъвът се изправи на задните си лапи, надавайки такъв страхотен рев, че аз почувствах краката ми да потреперват. Като се прибави замайването от тютюна, който беше причина всичко в мен и около мен да се върти, съвсем ми прилоша и аз паднах на земята.

Само ловък човек като Лаполад знаеше да използва и най-малките случки.

— Виждате ли каква е жестокостта на този звяр? — извика той. — Дори ръмженето му кара децата от собствената му страна да припадат!

Прилошаването ми беше очевидно за всички, а публиката, съвсем уверена, че това не беше предварително подготвена сцена, избухна в дълги аплодисменти, докато Кабриол ме изнасяше на ръце, за да ме хвърли като вързоп дрипи зад бараката.

Останах там през време на цялото представление в ужасни страдания, неспособен да направя и най-малкото движение, обаче чувствителен към всичко, което ставаше около мен — към ръмженето на лъва, виковете на хиените и ръкоплясканията на публиката.