Читать «Малкият моряк» онлайн - страница 44

След няколко минути ми се стори, че някой върви по ливадата над мен, и не се бях излъгал.

— Нося една кокошка — каза нечий глас.

— Откъде я взе?

— С един камък на края на камшика си я вдигнах от пътя като риба от вода. А как крякаха другите!

— Трябва да я сварим.

— Ако ни види Кабриол, ще ни я гепи и за нас ще останат само костите.

Този диалог съвсем не беше насърчителен. Но тъкмо за това той ми вдъхна отчаяна смелост, каквато не бих проявил към честните хора.

Прилепих се с две ръце до стръмния бряг и като проврях главата си през хмела, повдигнах се така, че да виждам ливадата.

Двамата събеседници, които по пресипналите им гласове бях взел за мъже, се оказаха деца горе-долу на моята възраст. Това съвсем ме насърчи. Повдигнах се още малко. Бях изпълнен с решителност.

— Ако обичате — казах.

Те се обърнаха и останаха за миг учудени и изплашени, без да виждат откъде идеше този глас, защото само главата ми се показваше от шумака, и те не знаеха да се приближат ли, или да бягат.

— Ах, тази глава! — възкликна единият като ме забеляза.

— Удавен! — каза другият.

— Глупак! Нали чуваш, че говори.

В същия миг един дебел глас откъм пътя извика:

— Хайде, мързеливци, ще наскубете ли трева?

Погледнах натам и видях редица от три дълги коли, боядисани в жълто и червено. Беше пътуващ цирк.

— Кабриол, Кабриол! — извикаха двете деца.

— Какво!

— Един дивак, елате да видите. Истински!

Кабриол се приближи до ливадата.

— Къде е твоят дивак?

— Там, в шумата.

Тримата се приближиха и гледайки ме, прихнаха да се смеят.

— Какъв език говори твоят дивак? — попита този, когото наричаха Кабриол.

— Френски, господине — казах аз, намесвайки се. И им разказах приключението си, което на тях се стори по-забавно, отколкото на мен. Те просто се превиваха от смях.

— Ла Буйи — каза Кабриол, обръщайки се към едно от децата, — иди му потърси панталони и риза.

За по-малко от две минути Ла Буйи се върна. Аз се облякох набързо и скочих на брега.

— Сега — каза Кабриол — да отидем да видим господаря.

Той ме заведе до първата кола, където се качих по дъсчена стълба. Около печката, върху която къркореше рагу, забелязах малък, сух и набръчкан човек, а до него толкова едра и дебела жена, че се изплаших.

Трябваше да започна отново разказа си и те отново се смяха, докато разказвах.

— И така, ти отиваше в Хавър, за да тръгнеш по море? — каза дребният човек.

— Да, господине.

— А как ще ми платиш панталоните и блузата?

Позабавих се с отговора. После, събирайки всичката си смелост, казах:

— Ако искате, бих могъл да работя за вас.

— Какво знаеш да правиш? Можеш ли да се кълчиш?

— Не.

— Можеш ли да гълташ сабя?

— Не.

— Можеш ли да свириш на тромпет, на тромбон, да биеш барабан?

— Не.

— Е, тогава какво са те научили? — каза той. — Образованието ти е било много повърхностно, моето момче.

— Тъжна придобивка. И той като всичките! — каза едрата жена като ме изгледа от краката до главата. — И си мисли да работи в цирк.

Тя повдигна рамене и с презрение отвърна погледа си от мен. Ех, ако бях изрод, ако имах две глави или три ръце… Но да си като всички, какъв позор!