Читать «Малкият моряк» онлайн - страница 29

Взех отново вързопчето си. Имах най-малко дванадесет мили път и не биваше да губя време. Скоро щеше да съмне, а в далечината вече се обаждаха птиците. Бледата светлина, която озаряваше изтока, пожълтя, почервеня, после се изкачи по цялата дължина на небето, чак над главата ми. Тих ветрец мина през дърветата, разклащайки нощната роса. Тревите и цветята се изправиха. Бързо и леко започна да се издига прозрачен дим. Настъпваше денят.

Изглежда бях сгрешил като разчитах на случая, за да се храня. След като бях вървял много часове, това безпокойство стана увереност. По полето нямаше нищо, съвсем нищо, което би могло да се яде. Обратно, в селата, през които минавах, се виждаха приготовления за неделния ден. По масите на гостилниците имаше в изобилие месо, по тезгяхите на фурните — големи хлябове и препечени краваи, които още изпускаха приятната миризма на горещо масло. Като ги гледах, устата ми се изпълваше със слюнка.

Реших, че ако не мисля непрекъснато за този ужасен глад, щях да страдам по-малко и запях. Хората минаваха празнично пременени по пътя и с учудване гледаха това дете, което вървеше кротко, с бохчичка в ръка, пеейки с цяло гърло.

Но песента не продължи дълго. Гърлото ми пресъхна и към глада се прибави жажда. Беше лесно да задоволя тази нужда, защото често пресичах малки рекички, които течаха към морето. Избрах едно много чисто място, застанах на колене, потопих брадата си във водата и пих толкова, колкото можах, мислейки погрешно, че е достатъчно да си напълня корема, безразлично дали с течност или с храна. Спомнях си, че през време на една четири или петдневна треска не бях ял нищо. Само пиех и не усещах глад.

След четвърт час целият потънах в пот. Това беше водата, която под слънчевите лъчи оказваше своето действие. Обхвана ме тежка умора, сърцето ми спря и с мъка стигнах до едно дърво, за да седна под сянката му. Никога не бях се чувствал така слаб. Ушите ми шумяха, виждах нещата червени. А бях съвсем близо до някакво село и дори чувах камбаните да бият за утринна. Но каква полза можех да имам от тази близост с хората, щом нямах дори едно су, за да вляза при хлебаря?

Трябваше да вървя. Някои от минаващите селяни, както приказваха помежду си, започваха да ме заглеждат. Ако ме вземеха за скитник, щяха да ме спрат и да ме питат къде отивам, откъде идвам и щяха да ме върнат при чичо. Тази мисъл така ме прониза, че отново поех пътя.

Вървейки, спомних си три стиха, които неотдавна бях научил при господин дьо Биорел.

„Бог не ще остави своите чада в бедата.

Той за птичките се грижи и храна им дава сам.

Добрината му обгръща всичко на земята…“

Струваше ми се, че не бих могъл да бъда в очите на господ нещо по-малко от птичките, които подхвърчаха от клон на клон.