Читать «Малкият моряк» онлайн - страница 2

Собствените ни спомени обаче не стигаха толкова далеч, а разнообразието им ги правеше доста объркани. Когато се говореше за някой роднина, историята никак не се променяше: още от дете тръгнал по море и по море или отвъд морета, при народи, чиито имена мъчно се помнят, той загинал при корабокрушение, в битка или на английските понтони. В гробището често се срещаха кръстове с имена на момичета или на вдовици и рядко с име на момче или на мъж. Мъжете не умираха на село. Впрочем, както всички семейства, и ние си имахме герои: един от тях беше дядо ми по майка, който бил другар на Сюркуф, а другият беше големият ми чичо Флои. Едва почнал да разбирам какво се говори около мене, аз чувах името му по десет пъти на ден. Той служил при един индийски цар, който притежавал слонове, командвал войски срещу англичаните и имал сребърна ръка. Слонове, сребърна ръка — това не беше сън.

Вродената у всички Калбри нужда от приключения накарала баща ми да предприеме ново пътуване по море няколко години след женитбата му. Той можел да остане като помощник-капитан на едно от тези двустожерни корабчета, които тръгват всяка пролет на риболов в Исландия, но татко беше роден за държавна служба и я обичаше.

Не си спомням заминаването му. Единствените ми спомени от това време са свързани с дните, в които имаше буря, с неспокойните нощи и с часовете, които прекарвах пред пощенската станция.

Колко пъти нощем майка ми ме е карала да се моля пред запалената от нея свещ! Бурята в Порт Дийо беше за нас буря навред и ни се струваше, че вятърът, който клати нашата къща, разтърсва същевременно и кораба на баща ми. Понякога той духаше така силно, че трябваше да ставаме и да завързваме прозорците, защото нашата къща беше къща на бедни хора. Макар да бе заслонена от една издигнатина на стръмния морски бряг и от един руф, който някога бил салон на тримачтов кораб, претърпял крушение, тя едва устояваше на бурите при равноденствие. През една октомврийска нощ майка ми ме събуди: ураганът беше страшен, вятърът виеше, къщата стенеше, силни повеи нахлуваха вътре, люлееха пламъка на свещта до угасване, а в минути на успокоение се чуваше борбата на вълните срещу морските скали и прилични на гърмежи, ударите на морето в дупките на стръмния бряг. Въпреки ужасния шум аз не закъснях да заспя отново, както бях коленичил, но внезапно прозорецът бе изтръгнат от железата си и захвърлен в стаята, където се счупи на хиляди парчета, а на мен ми се стори, че бях понесен от вихър.

— Боже мой — извика майка ми, — баща ти е загубен!

Тя вярваше на предчувствия и предзнаменования. Писмото, което получи от баща ми няколко месеца след тази бурна нощ, засили още повече тази нейна вяра. По странно съвпадение точно през същия октомври той бил настигнат от силен вятър и бил в голяма опасност. Сънят на моряшката жена е тъжен сън: да сънува корабокрушения и да чака писма, които не идват. Животът й минава между тези две мъки.