Читать «Малкият моряк» онлайн - страница 19

— Защото, виждате ли — каза той, — морето нищо не задържа, това е сигурно, а щом нищо не връща, то може би нищо не е взело.

Майка ми поиска да поприказва, но той не каза нищо повече. Придружих го чак до кораба, с който отпътува.

Когато го прегръщах, каза:

— Ти си добро момче, нали ще идеш някой път в скалата Гант и ще занесеш шепа сол на черната крава. Тя също много те обичаше.

VI

Имах един чичо, у когото не бе проговорила кръвта на Калбри и който предпочиташе твърдата земя пред морето. Той беше съдебен пристав в Дол и минаваше за много богат.

Доста разтревожена за мен, когато се прибрах вкъщи, майка ми му писа, за да му поиска съвет. След един месец той пристигна в Порт Дийо.

— Не ви отговорих на писмото — каза чичо ми, — защото и без това щях да идвам насам, та нямаше защо да давам на пощата пари, които така мъчно се печелят. Не дойдох веднага, защото чаках удобен случай. Намерих един търговец на прясна риба, който ми взе дванадесет су за петнадесет мили. Все е кяр.

Лесно е да се разбере от тази реч, че чичо ми Симон беше пестелив човек. Той скоро ми даде доказателство за това.

— И тъй — каза той, след като се осведоми за нашето положение, — виждам каква е работата. Вие не желаете момчето да отиде по море и имате право, снахо, защото това е кучешки занаят, от който нищо не се печели. Предпочитате то да довърши започнатото при стария Неделя. Но не сте разчитали за това на мен, надявам се.

— Никога не съм мислила да ви искам пари — отбеляза майка ми с тиха гордост.

— Пари аз нямам. Казват, че съм богат, но това не е вярно.

— Свещеникът ми обясни — продължи майка ми, — че заради заслугите или смъртта на бащата би могло да се нареди синът да постъпи в някое училище, без да плаща.

— А кой ще направи постъпките? Не аз. Нямам време и не обичам да додявам на влиятелните хора, които познавам. Може и на мен да потрябват някой ден. Братята Лейо бяха обещали да се грижат за детето, те трябва да платят за училището.

— Не са отваряли дума за това.

— Е, добре, ще им говоря аз.

Тъй като майка ми искаше да го прекъсне, той продължи.

— Без престорена вежливост. Аз си оставих работата, за да се занимавам с вашите неща, а от вас се иска само да направите това, което ви съветвам. Ти — каза той, като се обърна към мен — ще отидеш още сега при господата Лейо, за да видиш дали и двамата са на бюрото си.

Понеже и двамата бяха там, един до друг, ние влязохме. Прекрачвайки прага на вратата, силна червенина изби по лицето ми. Струваше ми се, че скверня саможертвата на баща си като отивам да искам помощ от тези егоисти.

Като чуха предложението на чичо ми, двамата братя се раздвижиха върху столовете си, като че ли бяха седнали на тръни.

— Да го пратим на училище ли? — каза по-младият.

— На училище? — възкликна по-възрастният.

Тогава започна един объркан и оглушителен спор. Чичо ми не се даваше и когато двамата братя повтаряха в хор: „Ние правим повече, отколкото сме обещали. Даваме работа на майката“ — той с тънък сух смях незабавно възстановяваше тишината.