Читать «Измамникът» онлайн - страница 15

— Но неговата информация е безценна — запротестира Маккрийди. — Той струва повече от злато. Той е залеж на чиста платина.

— Без съмнение — каза Едуардс спокойно. Той беше с десетина години по-млад от Маккрийди, целеше се високо в кариерата, имаше елитно образование и лично богатство. Едва в края на своите тридесет години беше стигнал до поста заместник-шеф. Повечето мъже на негова възраст се гордееха, че ръководят отдел, стремейки се да достигнат до длъжността инспектор. А Едуардс се намираше вече точно под върха.

— Виж — каза той, — шефът беше във Вашингтон. Там е споменал за твоя човек, с цел да получи подкрепа. Нашите братовчеди винаги са ползвали неговата информация, откакто го въведе в играта. Те винаги са били във възторг от нея. Сега, изглежда, са готови да го поемат и сами да се разплащат с него.

— Той е раздразнителен и мъчен. Мене ме познава. Може да не иска да работи за някой друг.

— Хайде де, Сам. Ти си първият, който ще се съгласи, че той е наемник. Ще отиде там, където са парите. А ние ще ползваме информацията. Моля те да осигуриш гладкото предаване.

Той направи пауза и показа най-очарователната си усмивка.

— Между другото, шефът иска да те види. Утре сутринта в десет часа. Не мисля, че нарушавам правилата, като ти съобщя, че те очаква ново назначение. Стъпка нагоре, Сам. Нека погледнем фактите, нещата понякога завършват по най-добрия начин. Панкратин е в Москва, което затруднява връзката ти с него; ти покриваше Източна Германия твърде дълго време. Братовчедите са готови да поемат ръководството му, а ти получаваш заслужено повишение. Отдел, може би.

— Аз съм редови разузнавач — навъси се Маккрийди.

— Защо не се вслушаш в това, което шефът иска да каже — предложи Едуардс.

Двадесет и четири часа по-късно Сам Маккрийди беше назначен за ръководител на Д-Д отдела. ЦРУ пое ръководството и заплащането на генерал Евгений Панкратин.

Август 1985 г.

Това лято в Кьолн настъпиха големи горещини. Онези, които можеха, бяха изпратили съпругите и децата си към езерата, планините, горите и дори във вилите си по Средиземноморието, където по-късно щяха да се присъединят към тях. Бруно Моренц нямаше ваканционно жилище. Той се отдаваше изцяло на работата си. Заплатата му не беше голяма и нямаше перспектива да нарасне, тъй като през трите години, оставащи му до пенсия, по-нататъшно повишение беше малко вероятно.

Той седеше на терасата на едно кафене и отпиваше наливна бира от висока халба. Връзката му беше разхлабена, а сакото му метнато на гърба на стола. Никой не му обръщаше внимание. Беше сменил зимното си вълнено сако с лятно, което изглеждаше още по-безформено. Седеше прегърбен над бирата и от време на време прокарваше ръка през гъстата си посивяла коса, докато не я разбърка. Той беше мъж, който не се интересуваше от външния си вид, иначе би прекарал един гребен през косата си, би се обръснал малко по-добре, би използвал свестен одеколон (в края на краищата живееше в града, който му беше дал името си) и би си купил елегантен, добре скроен костюм. Би захвърлил ризата с леко протритите маншети и би изправил раменете си. Тогава щеше да изглежда съвсем авторитетно.