Читать «Магреб ел акса» онлайн - страница 2

Когато гостите са изтупали от себе си пътния прах и са се отморили, опитали са пилафа, кускусуто и неизменния, плуващ в мазнина овен, направили са или са получили посещение и са огледали стадата, шейх ел урди, господарят на бивака, ги кани да се уверят в превъзходните качества на неговия шахин.

Добре дресираният сокол е гордост за своя притежател. Той е обучен дори за лов на газели, като каца на главата й и й изкълвава очите. Един шахин трябва да бъде дързък и винаги готов за бой; не бива да се бои дори от ел бюдж, могъщия брадат лешояд. Когато ловува със сокола, бедуинът винаги язди най-добрия си кон, може би дори някой раджи пак (чиста кръв), който води произхода си от любимата кобила на Мохамед. Той познава всяко движение на господаря си и го следи внимателно. Когато бъде снета качулката на сокола, той вече е готов да отлети всеки момент. И едва господарят е протегнал ръка да подхвърли птицата, тя се стрелва без команда към дивеча, когото е наблюдавала също така зорко като него.

Докато заможният обитател на равнината се отдава на лов със соколи, бедният, но дързък жител на Атласките планини обича един друг вид спорт, който действително не се хармонира добре с нашата осма заповед. Думата «харамия» (разбойник) минава при него за една много почтена квалификация. При това той е необикновено учтив и на никого не изпразва джобовете, без да изрече при всеки предмет, който му взема, едно любезно «Бидестурак» или «’ан иснак» (С твое позволение).

Съвсем други са нещата при мароканския трибус, когато посреща по военному знатни гости. Той не минава, наистина, без велелепие, но ако някой немски кавалерийски вахмистър присъстваше, не би спрял да поклаща глава. Вярно, самият шейх изкомандва «Хаз дур!» (Пушки на рамо!) или «Ясалам дур!» (За почест!), ама как се изпълнява тази заповед! От това може да побегне подплашен и най-старият гальотаджийски кон, който е прекарал двайсет години на фронта. Но независимо от всичко видът на един такъв отряд ни най-малко не е смехотворен. Всеки ездач е един отделен характер, един достолепен, самоосъзнат представител на своето племе. Чуждите думи «униформа» и «равнение» биха се натъкнали при него на най-гневна съпротива. Той е роден воин и счита за оскърбително някой тепърва да го обучава на това. Той е спал като малко момче между конски копита и е прекарал половината от живота си на седлото. Думите «раджал» (мъж) и «хейал» (ездач) за него са равнозначни. Горко на онзи, който му каже, че седи лошо на седлото или не умее правилно да държи дългата си кремъклийка!

Че е ездач, и то отличен, той го показва всеки ден и час, независимо дали неговият кон бяга пред сеещия смърт самум и буквално поглъща безмерната шир на пустинята или степта, или изнемогва от палеща жажда, крета бавно, крачка по крачка, и се спъва в собствените си копита. Когато локвите са пресъхнали и езикът прегаря устата като разкалена мед, когато очите са кървясали и горят като огън и безсилното тяло боли, а целта е още толкова далеч, тогава се проявяват достойнствата на мъжа.