Читать «Милостта на Калр» онлайн - страница 5
Ан Леки
Д окато наближавах асансьорите, внезапно ме заля вълна от негодувание и смут. Спрях и се обърнах. Калр Пет спря след мен, стоеше и гледаше безучастно пред себе си, сякаш вълната от негодувание, която корабът ми бе показал, не идваше от нея. Не подозирах, че хората мога така успешно да прикриват толкова силни емоции, но ето че лицето на войната беше напълно празно, напълно безучастно. Вече бях установила, че всички воини от „Милостта на Калр“ го могат, в по-голяма или по-малка степен. Капитана Вел беше от старомодния вид — или поне хранеше идеализирана представа за „старомодното“ — и бе настоявала човешките ѝ воини да се държат като второстепенни сегменти.
Пет не знаеше, че съм била второстепенен. За нея аз бях флотска капитана Брек Мианаай, повишена заради ареста на капитана Вел и връзките, които семейството ми уж има по високите места. Нямаше представа колко детайлна информация получавам за нея.
— Какво има? — попитах рязко. Смутена бях.
— Капитана? — Безизразен глас. Искаше — разбрах го след незначителното забавяне на сигнала — да я оставя на мира, да насоча вниманието си другаде. Но искаше и да говори.
Права бях в предположението си, че силното негодувание и смут са свързани с мен.
— Имаш да ми кажеш нещо. Слушам те.
Изненада. Силен страх. И всичко това без мускулче по лицето ѝ да трепне.
— Капитана — каза отново тя и ето, най-сетне някакво изражение пробяга по лицето ѝ за миг. Войната преглътна. — Заради сервиза е.
Мой ред беше да се изненадам.
— Заради сервиза?
— Капитана, вие пратихте нещата на капитана Вел на склад тук, на станцията.
А въпросните вещи бяха наистина прекрасни. Сервизът за хранене (включително приборите и сервизът за чай), който явно тревожеше Калр Пет, се състоеше от изящни предмети от порцелан, стъкло и инкрустиран със скъпоценни камъчета емайлиран метал. Но тези неща не бяха мои. Аз не исках нищо, принадлежало на капитана Вел. Пет очакваше да я разбера. Искрено искаше да я разбера. Но аз не разбирах.
— Да?
Объркване. Гняв дори. Очевидно Пет смяташе аргумента си за очевиден. За мен обаче единственото очевидно бе, че не е в състояние да изрече на глас проблема си дори след като я бях подканила изрично.
— Капитана — каза накрая тя, докато гражданите ни заобикаляха: някои се преструваха, че не ни виждат, други ни хвърляха любопитни погледи. — Разбрах, че скоро ще напуснем системата.
— Воина — казах аз. На свой ред започвах да се чувствам объркана и ядосана, а и разговорът с лордата на Радч вече бе съсипал настроението ми. — Способна ли си да говориш направо?
— Не можем да напуснем системата без хубав сервиз! — каза най-сетне войната, макар лицето ѝ да остана впечатляващо безучастно. — Капитана. — Не отговорих и тя продължи, думите ѝ придружени от свеж пристъп на страх, задето си позволява да говори толкова откровено: — Това, разбира се, няма значение за
