Читать «Партньори» онлайн - страница 202

Сбогуваха се на един ъгъл, недалеч от апартамента й. Той я целуна по челото и си тръгна, загуби се сред тълпата. Остави я да плаче на улицата, защото това бе за предпочитане пред сълзлива сцена на летището. Напусна града и се отправи на запад. Летищата и самолетите ставаха все по-малки. Пристигна в Понта Поран по тъмно, намери колата си на паркинга на летището, където я бе оставил, и подкара по притихналите улици към Руа Тирадентис, към скромната си къща. Подреди нещата си и зачака.

Обаждаше й се всеки ден между четири и шест вечерта — използваше различни имена.

После обажданията престанаха.

Бяха го открили.

Влакът от Ница пристигна в Екс навреме — в неделя на обяд, в дванайсет и няколко минути. Слезе на перона и я затърси с очи сред тълпата посрещачи. Всъщност не очакваше да я види. Само се надяваше и почти се молеше. С новите си дрехи и новата чанта се качи в такси, за да измине по-бързо краткото разстояние до „Вила Галиси“.

Беше запазила стая на името и на двама им — Ева Миранда и Патрик Ланиган. Колко приятно бе да се върнеш в нормалния свят, да пътуваш като истински човек, без фалшиви имена и паспорти. Тя все още не беше дошла, както разбра от хотелиера, и духът му помръкна. Беше мечтал да я завари в стаята, в меки дантели, готова за ласки.

— Кога е направена резервацията? — попита той раздразнено.

— Вчера. Дамата се обади от Лондон и каза, че пристига днес сутринта. Но не е пристигнала.

Качи се в стаята и взе душ. Извади нещата си от чантата и поръча чай и сладки. Заспа и сънува как я чува да чука на вратата, как буйно я притегля вътре.

Остави й бележка на рецепцията и тръгна да се разходи из красивия ренесансов град. Въздухът беше хладен и свеж. Прованс в началото на ноември бе чудесен. Може би трябваше да живеят тук. Гледаше красивите старинни апартаменти над улиците и си мислеше, да, животът тук би бил приятен. Това бе университетски град и изкуствата бяха на почит. Ева знаеше френски много добре, той също искаше да научи езика. Може би щеше да се заеме тъкмо с френски. Щяха да останат около седмица и да се върнат в Рио за малко, но може би Рио нямаше да е техният дом. Изпълнен с усещането за свобода, Патрик искаше да живее навсякъде, да опознае различни обичаи, да учи нови езици.

Нападна го група млади мисионери, мормони, но се отърва от тях и тръгна по Мирабо. Поръча си еспресо в същото кафене, в което преди година бяха държали ръцете си и бяха гледали студентите.

Отказваше да се поддаде на паниката. Обяснението бе просто — вероятно бе изпуснала самолета или нещо такова. Наложи си да изчака, докато се стъмни, и бавно пое към хотела.

Не беше дошла, нямаше и съобщение. Обади се в хотела й в Лондон и му казаха, че е напуснала предния ден, събота, сутринта.