Читать «Далеч на север» онлайн - страница 96

Мег извади чист стъклен буркан ротини, изсипа част от тях във врящата вода и продължи да говори, докато ги бъркаше.

— Не мисля, че щеше да остане с нас, ако някой не го беше убил, преди да ни зареже. Но вече няма как да разбера, както и той няма възможност да избира. Важното е, че някой го е убил. Това е най-важното за мен. А не къде ще го заровят.

— Разумно.

— Аз не съм разумна жена, Бърк, а егоистка. Сам ще го разбереш скоро. — Извади пластмасова кутия от хладилника, разклати я и поръси салатата със съдържанието й. — В онова чекмедже има прясна франзела.

Нейт го отвори и извади хляба.

— Не знаех, че си ходила в града.

— Не съм. Реших да се скрия за няколко дни. — След като разви хляба, тя отряза няколко дебели филии. — Когато се крия в дупката си, обичам да пека хляб. Това ми пречи да се отдам изцяло на мъката.

— Можеш да печеш хляб? — Той го помириса. — Не познавам човек, който умее да пече хляб. Или да кара самолет. Или да поправи двигателя на снегомобил.

— Както казах, аз съм жена с многобройни и необичайни дарби. Ще ти покажа още някои от тях след вечеря. В леглото. Би ли ми налял още вино? Почти сме готови.

Може би заради атмосферата или заради жената, но не си спомняше да се е хранил по-непринудено.

Тя беше казала, че не е разумна, но начинът, по който живееше и се грижеше за дома си, говореше обратното. Както и умението й да се справя с шока, с мъката, дори с гнева.

Джейкъб беше казал, че е силна. Нейт започваше да вярва, че тя е най-силната личност, която е срещал.

И най-доволната от себе си.

Мег го разпитваше как е минал денят му. Отне му известно време, за да свикне с това. По време на брака си беше свикнал да оставя работата си пред вратата.

Но на Мег й харесваше да го слуша, да коментира, да клюкарства, да се смее.

И все пак под непринудеността, която усещаше в компанията й, се криеше възбуждаща тръпка на очакване, онова сексуално привличане, което разгорещяваше кръвта му всеки път, когато беше близо до нея.

В един миг тя се протегна и сложи краката си в скута му, докато отпиваше от виното си. Устата му пресъхна, умът му се замъгли.

— На времето задигах разни неща от магазините. — Докато говореше, хвърли по една хапка хляб на всяко куче и това го накара да се замисли как майка му би пощуряла, ако види подобно нещо.

И колко му беше приятно да гледа как кучетата скачат към хляба като бейзболисти, които гонят висока топка.

— Ти… си крадяла?

— За мен това не е кражба.

— Взимала си неща, без да платиш за тях.

— Добре, добре. — Тя завъртя очи към тавана. — Но го възприемах по-скоро като ритуал на съзряването. Бях прекалено хитра, за да ме хванат като хлапетата, които си пипнал днес. Никога не взимах нещо полезно. По-скоро се питах: дали ще мога да се измъкна с това? После криех плячката в стаята си, а през нощта я вадех и злорадствах. След няколко дни я връщах обратно, което беше също тъй вълнуващо и опасно. Мисля, че ако живеех някъде другаде, щях да стана хитър престъпник, защото въпросът не е колко, а как ще вземеш.