Читать «Далеч на север» онлайн - страница 87
Нора Робъртс
Тя грабна пътем палтото си, преди да влезе в ресторанта.
— Трябва да тръгвам — каза на Нейт. Той я настигна на вратата.
— Къде?
— У дома. Имам нужда да се прибера.
Мег с удоволствие се остави на поредния порив на вятъра.
— Как е тя?
— Дадох й успокоително. Когато действието му премине, ще си го изкара на теб. Съжалявам. — Сложи ръкавиците си и скри очи с ръцете си. — Господи, беше точно както очаквах. Истерия, гняв, защо ме мразиш толкова… Както обикновено.
— Лицето ти е порязано.
— Нищо ми няма. Шрапнел от порцеланово кученце. Като побеснее, хвърля неща. — Тя си пое предпазливо дъх и пое към реката. Загледа се как облачето пара постепенно изчезна. — Но когато включи, когато осъзна, че не я лъжа, направо рухна. И тогава видях нещо, което не очаквах. Беше изписано на лицето й. Тя го е обичала. Не го знаех. Винаги съм мислила, че ней е пукало за него.
— Струва ми се, че в такъв момент нито за една от двете ви не е добре да е сама.
— Тя няма да бъде, а аз искам точно това. Дай ми няколко дни, Бърк. И без това тук ще имаш много работа. Няколко дни, за да свикна с мисълта поне донякъде. После ела. Ще ти сготвя и ще легна с теб.
— Телефоните работят. Можеш да ми се обадиш, ако имаш нужда от нещо.
— Да, бих могла, но няма да го направя. Не се опитвай да ме спасяваш, шерифе. — Сложи си тъмните очила. — Погрижи се само за подробностите.
Обърна се, придърпа главата му и го целуна страстно. После се отдръпна и го потупа по бузата с облечената си в ръкавица ръка.
— Дай ми само няколко дни — повтори и тръгна към самолета си.
Не се обърна, но знаеше, че той стои край реката, че наблюдава как излита. После го изтри от ума си, заедно с всичко останало и се зарея над върховете на дърветата, на ръба на небето.
Едва когато видя дима от комина на къщата си и кучетата, които като космати куршуми затичаха през снега към езерото, тя усети как гърлото й се присвива.
Но чак когато от къщата й се появи познатият силует и бавно тръгна по пъртината, направена от кучетата, почувства в очите й да напират сълзи.
Ръцете й трепереха и трябваше да положи усилие, за да ги успокои и да кацне. Той я чакаше — мъжът, заместил баща й.
Тя слезе и с мъка овладя гласа си.
— Не знаех, че ще се връщаш.
— Имах чувството, че се нуждаеш от мен. — Той се взря в лицето й. — Нещо е станало.
— Да. — Кимна и се наведе, за да погали възторжените кучета. — Случи се нещо.
— Да влезем и да поговорим.
Едва когато пристъпи вътре, отпусна се на топло, направи чай и даде вода на кучетата, едва когато той я изслуша, без да я прекъсва, Мег си позволи да заплаче.
11.
Стоях над облаците. За мен това е върховният момент при всяко изкачване. Изтощението, болката, дори убийственият студ сякаш изчезват, когато застанеш на върха. Чувстваш се прероден и отново невинен. Не се боиш от смъртта или от дивота. Няма гняв или съжаление, нито минало и бъдеще. Съществува само този миг.
Направил си го, значи си живял.
Танцувахме върху девствения сняг, почти на четири хиляди метра над земята, а слънцето заслепяваше очите ни и вятърът разнасяше дивите ни песни. Крясъците ни отекваха в ледените скали и се блъскаха в небето, а веселбата ни завихряше скупчените облаци.
