Читать «Далеч на север» онлайн - страница 81

Вместо да коментира промяната в настроението й, той хвърли поглед към старата очукана лампа на тавана.

— Не ми изглежда много здрав.

Това я разсмя.

— Трябва да се живее опасно.

10.

Когато се събуди, сънят избледняваше, оставяйки горчиво-солен вкус в гърлото му. Сякаш бе преглътнал сълзите си. Чуваше как Мег диша тихо и равномерно. Част от него, която се бореше с отчаянието, искаше да се сгуши в нея. Да поиска утехата и забравата на секса.

Тя щеше да бъде топла и да оживее в прегръдките му.

Но вместо това се обърна с гръб. Знаеше, че е отстъпление, че е поражение да се поддадеш на нещастието. Но стана в тъмното и откри дрехите си. Облече се и я остави да спи.

В съня си изкачваше планината. Беше си пробил път през леда и скалите на хиляди метри над света. В небето без въздух, където всеки дъх беше агония. Трябваше да се изкачи, беше се принудил да върви нагоре сантиметър по сантиметър, крачка по крачка, докато под него беше останало само бушуващо бяло море. Ако паднеше, щеше безшумно да се Удави в него.

Затова се изкачваше, докато пръстите му се разкървавиха и започнаха да оставят червени следи върху заледените скали.

Изтощен, но и странно бодър, той се изкачи на един корниз. И видя входа на пещерата. Светлината, която излизаше от нея, му вдъхна надежда и той пропълзя навътре.

Там тя се разтвори и извиси като някакъв приказен леден дворец. Огромни образувания се спускаха от покрива и издигаха от пода, оформяйки колони и арки в бяло и мъртвешко синьо, а ледът искреше като хиляди диаманти. Стените, гладки и полирани, блестяха като огледала, отразявайки многократно образа му.

Изправи се и заразглежда леденото великолепие, замаян от блясъка и пространството.

Би могъл да живее тук сам. В своята собствена самотна крепост. Би могъл да намери покой тук, в тишината, красотата и самотата.

И тогава видя, че не е сам.

Тялото беше подпряно на блестящата стена, прилепнало за нея с годините безмилостен студ. Дръжката на пикела стърчеше от гърдите му, а замръзналата кръв блестеше яркочервена върху черната парка.

И сърцето му подскочи, когато разбра, че все пак не е дошъл да търси покой, а за да изпълни дълга си.

Как щеше да свали тялото долу? Как би могъл да понесе тежестта му по дългия страшен път към света? Не знаеше начина. Не притежаваше нито умения, нито похвати, нито сила за това.

Когато тръгна към тялото, стените и колоните на пещерата отразиха фигурата му. Стотици негови образи, стотици мъртъвци. Където и да погледнеше, смъртта го придружаваше.

Ледът започна да се пука. Стените се затресоха. Оглушителен рев се понесе из залата и той падна на колене в краката на трупа. Мъртвото лице на Галоуей се обърна към него, зъбите се разтвориха в кървава гримаса.

Това беше лицето на Джак и неговият глас прозвуча, докато ледените колони трепереха и подът на пещерата се надигаше.

— Няма път навън за никой от нас. Тук всички сме мъртви.