Читать «Далеч на север» онлайн - страница 36

— Не. — Когато тя приближи, Нейт забеляза, че бузите й бяха порозовели от студа. — Не ги използвам за това, но родословието им е добро. Извадиха късмет и си живеят с мен като царчета.

— Очите им са като твоите.

— Може би в предишното си прераждане съм била хъски? Какво правиш тук?

— Ами аз… Каква е тази музика?

— Лорийна Маккенит. Харесва ли ти?

— Изумителна е. Прилича на… Бог.

Тя се разсмя.

— Ти си първият мъж, който признава, че Бог е жена. За празниците ли заминаваш?

Той се изправи.

— Какви празници?

— Нова година.

— О, не. Имаше леко произшествие на Лейк Драйв. Търся главния свидетел. Може би си го виждала. Едър тип на четири крака, носи смешна шапка. — Той имитира рога.

Сладурче, чудеше се тя, защо очите ти са толкова тъжни, дори когато се усмихваш?

— Честно казано, видях няколко такива типа в околността.

— В такъв случай ще вляза, за да снема показанията ти.

— Би ми било приятно, но ще трябва да го отложим. Имам полет. Точно прибирам кучетата и се канех да спра музиката.

— Къде отиваш?

— Ще карам припаси до едно отдалечено село. Трябва да побързам, ако искам да се върна навреме за празненството. — Тя наклони глава. — Искаш ли да дойдеш?

Нейт погледна към самолета и си помисли: „На това? За нищо на света.“

— Дежурен съм. Може би друг път.

— Добре. Рок, Бул, у дома! Веднага се връщам — каза тя на Нейт.

Кучетата затичаха и Бърк осъзна, че една от външните постройки е просторен кучкарник, украсен с тотеми, изрисувани в примитивистичен простонароден стил.

Определено си живееха като царчета.

Мег изчезна в къщата. Миг по-късно музиката спря.

Тя излезе отново, преметнала раница през рамо.

— Довиждане, шерифе. Някой друг път ще ми снемеш показанията.

— Очаквам го с нетърпение. Приятен полет.

Мег отметна косата си и се отправи към самолета. Той я наблюдаваше.

Видя я как хвърли раницата вътре и се качи. Чу запалването на двигателя, чийто внезапен рев взриви тишината. Перката се завъртя и самолетът се плъзна по снега. Обикаляше, завиваше само на една ска, докато най-накрая се издигна в небето.

Отначало виждаше червената й парка и черната коса през прозореца на кабината, после всичко се сля.

Вдигна глава, за да проследи как самолетът направи кръг полегна на крило за поздрав. После се издигна над бялата равнина и се стопи в синевата.

5.

Нейт чуваше, че празненството долу набира скорост. Музиката, която напомняше джаз, свирен на раздрънкано кръчмарско пиано, проникваше по стълбището, дори през вентилационните шахти в стаята му. Жуженето на гласове сякаш издуваше стените и дъските на пода. Понякога избухваше смях или се чуваше тропот, вероятно от танци.

Той стоеше сам в мрака.

Депресията го бе захлупила без предупреждение. Седеше на бюрото си и четеше досиетата, когато кошмарната й тежест се стовари върху него като могъща вълна от мрак и го погълна. Сякаш някой внезапно угаси лампите.

Не беше безнадеждност. За да изгубиш надежда, първо трябва да си я имал. Не беше мъка, отчаяние или гняв. Би могъл да се справи или пребори с всяка от тези емоции.

Беше бездна. Неизмерима, черна, задушаваща бездна, която го засмука неотвратимо.