Читать «Далеч на север» онлайн - страница 17

— Защо засега не се редуваме? — прекъсна я Нейт, като видя по лицата на двамата, че спорът ще се разгорещи. — Ще говоря с кмет Хоп за бюджета ни. Може би ще има достатъчно средства, за да наемем чистачка, която да идва веднъж в месеца. У кого са ключовете за шкафа с оръжието?

— Заключени са в чекмеджето ми — отвърна Пийч.

— Бих искал да ми ги дадете. И да знам с какви оръжия може да си служи всеки от заместниците.

— Щом е огнестрелно оръжие, мога да стрелям с него — отвърна Ото.

— Може и да е така, но ние носим значки. — Нейт отмести стола си назад, за да види пистолета, който заместникът носеше в кобура на кръста си. — 38-и калибър ли искаш да е служебният ти револвер?

— Той е лично мой и съм свикнал с него.

— Това е хубаво. Аз ще взема 9-милиметровия зигзауер от шкафа. Питър, ти доволен ли си от твоя?

— Да, сър.

— Пийч, можеш ли да стреляш?

— В бюрото ми е заключен колтът на баща ми. Научи ме да стрелям, когато бях на пет. Мога да стрелям с всичко, което е в шкафа, също като войник.

— Аз съм служил в армията — разпалено се обади Ото. — Аз съм морски пехотинец.

— Добре. — Нейт прочисти гърлото си. — Според вас, колко жители от района имат оръжие?

Тримата се втренчиха в него, докато най-накрая устните на Ото трепнаха.

— Почти всички.

— Страхотно. Имаме ли списък на онези, които имат разрешително да го носят?

— Аз мога да го направя — предложи Пийч.

— Чудесно. Има ли копие от правилника на града?

— Ще ви дам.

— И последно — каза Нейт, когато Пийч се изправи, — ако се наложи да арестувам някого, кой определя гаранцията, решава какво е наказанието, какъв е размерът глобата и така нататък?

Настъпи продължителна тишина, после Питър се обади:

— Мисля, че вие, шерифе.

Нейт шумно издиша.

— Добре ще се позабавлявам.

Той се върна в кабинета си с папките, които Пийч му даде. Не му беше нужно дълго време, за да прочете правилника, освен това можеше да го забоде на дъската.

Точно подреждаше страниците, когато влезе Пийч.

— Тези ключове са за теб, Нейт. От шкафа с оръжието, предната и задната врата на участъка, килиите и колата. Всички имат етикети.

— Колата ми? Каква е?

— „Чероки“. Паркирана е на улицата. — Тя сложи ключовете в ръката му. — Хоп каза някой от нас да ти покаже как да включваш отоплителя на мотора.

Беше чел и за това. Отоплители, които да поддържат мотора топъл в режим на почивка при минусови температури.

— Ще стигнем и дотам.

— Слънцето изгрява.

— Какво? — Той се обърна и погледна през прозореца. После застина, отпуснал ръце, докато оранжевото светило се издигаше в небето. Под него планините оживяха, масивни и внушителни, прорязани от златисти нишки. Те изпълниха прозореца и го оставиха без дъх.

— Нищо не може да се сравни с първия зимен изгрев в Аляска.

— Предполагам.

Очарован, той пристъпи по-близо до прозореца. Виждаше реката, където се беше кацнал самолетът — дълъг, хлътнал участък, който не беше забелязал преди това, — и блясъка на леда под изсветляващото небе. Имаше хълмове от сняг, сгушени къщи, горички и хора. Хора, които се бяха струпали така нагъсто, че приличаха на цветни топки, които се плъзгат по белия сняг.