Читать «Ударът» онлайн - страница 2

След един месец, през май, ще завърша семестриално, а през юли ме чака изпитът, даващ право на адвокатска практика. Не съм сред отличниците на курса, но се класирам някъде в предните редици. През трите години следване най-умната ми постъпка беше да си изтегля напред по-трудните задължителни предмети, тъй че през този последен семестър да не се потя много-много. За тая пролет програмата ми е направо фасулска: спортно законодателство, юридически аспекти на художественото творчество, подбрани извадки от Наполеоновия кодекс и любимата ми дисциплина — правни проблеми на хората от третата възраст.

Тъкмо тия проблеми са поводът да седя сега на разнебитен стол край паянтова сгъваема маса в една гореща и влажна метална постройка, претъпкана с всевъзможни представители на „златната възраст“, както предпочитат да бъдат наричани. Над единствената видима врата виси ръчно изписана табела с гръмкото наименование „Център за граждани от третата възраст «Кипарисови градини»“, но ако се изключи името, няма и помен от цветя или зеленина. Стените са сиви и голи, само в единия ъгъл виси кой знае откога пожълтяла фотография на Роналд Рейгън между две печално клюмнали знаменца — националното и на щата Тенеси. Сградата е малка, сенчеста и неуютна, очевидно построена на бърза ръка с някой и друг долар, изпаднал от федералния бюджет. Драскам в бележника и не смея да вдигна очи срещу тълпата старци, които ме зяпат с проточени шии от сгъваемите си столове.

Трябва да са петдесетина на брой, поравно чернокожи и бели, средна възраст над седемдесет и пет, неколцина слепи, десетина в инвалидни колички, повечето със слухови апарати. Казаха ни, че се събирали тук всеки ден по пладне да хапнат топъл обяд, да попеят задружно и от време на време да се срещнат с някой съвсем закъсал политик. След час-два общуване се прибирали по домовете и с нетърпение брояли часовете до новото идване. Нашият професор твърдеше, че това бил единственият светъл лъч в техния живот.

Допуснахме фаталната грешка да пристигнем в часа за хранене. Начело с професор Слут, бяхме настанени на ъгловата маса, където под строг надзор всеки от четирима ни трябваше да се пребори с порция дунапреново пиле и леденостуден грах. За десерт имаше плодово желе и моето се оказа жълто, което не остана незабелязано от някакъв брадат дърт пръч с картонче „Здрасти, казвам се Боско“ върху зацапаното джобче на ризата. Боско взе да мърмори за жълто желе и аз побързах да му го подам заедно с пилето, но мис Бърди Бърдсонг мигом засече нарушителя и грубо го бутна да седне. За своите осемдесет години мис Бърдсонг е доста пъргава и изпълнява в тукашната организация комбинираната роля на майчица, диктатор и блюстител на реда. Управлява тая тълпа като врял и кипял тъмничар — едни прегръща, други потупва по рамото, разправя нещо на група също тъй дребни бабички със синкави прически, смее се пискливо и през цялото време бдително държи под око Боско, който явно е черната овца в стадото. Преди малко го скастри заради въжделенията към моето желе, но след броени секунди поднесе пред блесналия му взор пълна паница с жълтата лепкава каша. Той тутакси загреба направо с пръсти.