Читать «Нищо за губене» онлайн
Лий Чайлд
Annotation
Джак Ричър, бивш военен полицай, няма постоянна работа, нито адрес, нито багаж. Обича да обикаля страната на автостоп. Пристига в градчето Диспеър, щата Колорадо, и иска да изпие едно кафе. Не му сервират, а го изхвърлят без обяснение. Груба грешка. Ричър е любопитен. Какви тайни крият местните? Той няма да се поколебае да разнищи и най-невероятната конспирация, защото просто няма какво да губи.
•
— Когато имам нужда да се обръсна, отивам в някой супермаркет и си купувам самобръсначки за еднократно ползване и пяна за бръснене в най-малката опаковка. Използвам ги веднъж и ги хвърлям. Така губя няколко долара, но не се налага да нося чанта.
•
— На кого да се обаждам? И кой ще ми се обажда?
•
— Да.
•
— По-добре да не го правя. Мненията по въпроса са субективни, а обвиненията в убийство нямат давност.
•
— Голям седан — очукан отвън, но с добре поддържан двигател.
•
— Каквото има в супермаркета. Или нищо.
•
— Самоуверена и самостоятелна. Жена, която никога няма да ме изтърпи.
•
— За кандидата, който се подмазва най-малко на големите шефове.
•
— Човешкият мозък.
Лий Чайлд
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12
13
14
15
16
17
18
19
20
21
22
23
24
25
26
27
28
29
30
31
32
33
34
35
36
37
38
39
40
41
42
43
44
45
46
47
48
49
50
51
52
53
54
55
56
57
58
59
60
61
62
63
64
65
66
67
68
69
70
71
72
73
info
Лий Чайлд
Нищо за губене
На Рей Хелмсуърт и Джанин Уилсън.
Те знаят защо.
1
Слънцето беше поне два пъти по-слабо от онова, което често му се беше налагало да понася, но все пак беше достатъчно горещо, за да се чувства объркан и замаян. Беше много изтощен. Не беше приемал храна от седемдесет и два часа, а вода — от четирийсет и осем.
Не, не беше просто изтощен. Той умираше — и го знаеше.
Картините във въображението му показваха неща, които си отиват.
Лодка с гребла, блъскана от течението на реката, която опъваше прогнилото въже и накрая се откъсваше. Той гледаше през очите на малко момче, седнало на дъното, което безпомощно наблюдаваше как брегът остава все по-далеч.
Или дирижабъл, който леко се поклащаше на вятъра, но после се отделяше от мачтата и бавно се издигаше нагоре, все по-далеч от земята, а малкото момче в коша гледаше миниатюрните фигурки на хората долу, които разтревожено обръщаха лица нагоре и размахваха ръце.
След това картините избледняха, а думите започнаха да му се струват по-важни от тях — пълен абсурд, защото никога не се беше интересувал от думи. Но сега, преди да умре, искаше да разбере кои думи бяха негови. Кои думи се отнасяха за него? Дали беше мъж или момче? Бяха го описвали и по двата начина. Някои бяха казвали: „Бъди мъж.“ Други бяха настоявали: „Момчето не е виновно“. Беше достатъчно възрастен, за да гласува, да убива и да умре — значи беше мъж. Но беше твърде млад, за да пие дори бира, значи беше момче. Дали беше герой или страхливец? Бяха го наричали и по двата начина. Бяха го наричали и откачен, луд, психар, нестабилен, параноичен и увреден психически — и той разбираше и приемаше всички тези думи, с изключение на „откачен“. А какъв трябваше да бъде? Закачен? Като врата на пантите си? Може би хората наистина бяха врати. Може би през тях преминаваха неща. Може би се затръшваха от вятъра. Той дълго мисли по този въпрос, после раздразнено размаха ръце във въздуха. Дрънкаше глупости, като някакъв тийнейджър, който си пада по тревата.
