Читать «Полетът на Нощните ястреби» онлайн - страница 155

— Дано да си струва — каза Джоми, докато го дърпаха от вилата.

— Хайде — Тад се затича.

— Къде отиваме?

— Към езерото! — извика Зейн и започна да се разкопчава.

— Езеро ли? Че за какво?

— Да поплуваме — отвърна Тад.

Джоми спря.

— Да плуваме!? Не искам да плувам. Искам да ям.

Зейн се обърна и пак го дръпна за ръката.

— Повярвай ми, искаш да плуваш.

В този момент някъде пред тях се чу женски смях и гласове, които поздравяваха Тад.

— Момичета? — лицето на Джоми светна.

— Ела да те запознаем.

Джоми хукна така, че чак изпревари Зейн.

Смехът и звуците от плискаща се вода ставаха все по-шумни.

Епилог

Преценка

Двама облечени в черно мъже вървяха през полето.

И двамата носеха робите на Велики магьосници от Събранието. На зазоряване ги бяха пратили да проверят слуховете за нов потенциален разлом към света на дасатите.

— Ето — каза първият, посочи напред и забърза.

Високият му спътник го последва. Когато стигнаха до това, което търсеха, спряха. Нисичкият вдигна ръце, сякаш за да се защити.

Наистина имаше разлом и макар да беше широк само педя, през него се бе промъкнало някакво същество. Мъжете го загледаха учудено.

Не беше по-голямо от бебе, но стоеше право и ги наблюдаваше. Имаше хуманоидна форма — глава, две ръце и два крака. Лицето му беше почти без черти, а очите и устата бяха тесни цепки. Главата му беше съвсем кръгла. Имаше по четири пръста на ръцете и беше облечено в черни панталони и риза. Държеше малък метален жезъл и с цвърчащ звук го заби в земята до разлома.

— Какво е това? — попита първият магьосник.

— Не знам — отвърна другият.

Спътникът му го изгледа, защото гласът му звучеше странно.

— Добре ли си? — мъжът бе хванал треска и бе изкарал на легло последните три дни, но тази сутрин се бе оправил.

— Няма проблем.

Нещото погледна към сутрешното слънце и потръпна, въпреки че беше топло. Изобщо не обръщаше внимание на магьосниците.

— Какво ли прави? — попита по-ниският.

— Изглежда… — другият направи пауза, сякаш търсеше думи, — очаровано от слънцето.

— Ако това, което сме чували за света на дасатите, е вярно, тяхното слънце не свети.

— Така ли?

Първият отново изгледа спътника си.

— Виж жезъла!

Малкият жезъл пръскаше лилави искри, които отиваха в разлома. Скоро от него започнаха да излизат някакви лилави светкавици.

— Мисля, че черпи енергия — каза вторият и гласът му отново прозвуча странно.

— Според Пъг тези разломи са привлечени от талноя. Но той смята, че им трябва енергиен източник, за да ги поддържа отворени. Трябва да го унищожим веднага!

И започна да произнася заклинание срещу разлома и съществото, а вторият магьосник са дръпна назад. Вдигна ръце и от тях излязоха два зеленикави лъча, които изпепелиха първия на място.

Малкото същество се обърна към тях и изсъска предупредително.

— Не бива така, нали? — каза магьосникът.

Приближи се и клекна до нещото, което отново се бе загледало в слънцето.

Вече бе топло, но съществото започна да трепери.

— Аха, още не можеш да се пригодиш, нали? — каза мъжът.

Треперенето стана още по-силно и съществото избухна в пламъци, които за момент заслепиха човека.