Читать «Грешникът» онлайн - страница 7

„Стига да ме виждаха, хората щяха да си помислят, че съм тръгнал на маскен бал“, отсъди Стърлинг.

На Пето авеню погледна към адвокатската кантора, където бяха работили най-добрите му приятели — от нея нямаше и следа. Направи му впечатление, че ги няма и много от магазините и фирмите, които помни. „Доста вода е изтекла оттогава. Минали са все пак цели четирийсет и шест години — помисли той. — Дай сега да видим къде да намеря някоя мила старица, изпаднала в беда.“

Небесният съвет сякаш го чу. Точно когато светофарът светна жълто, някаква бабка с бастунче тръгна да прекосява улицата. „Опасно си е“ — рече си Стърлинг, макар че колите пъплеха като костенурки.

Забърза с широка крачка към старицата — да й помогне, ала покрусен, видя, че го е изпреварил някакъв младеж, който вече беше хванал възрастната жена за лакътя.

— Махай се! — разпищя се тя като попарена. — До гуша ми е дошло от навлеци като теб. Само се чудят как да ми отмъкнат портмонето.

Младежът измънка нещо, пусна бабката и я заряза насред платното. Всички започнаха да натискат клаксоните, но спряха и без да си дава зор, старицата докрета бавно-бавно до тротоара.

„Небесният съвет очевидно не ме е пратил на земята, за да помогна на тази възрастна жена“, отсъди Стърлинг.

Пред витрините на „Сакс“ на Пето авеню се виеше дълга опашка. Той се запита какво толкова има тук, та са се стълпили толкова хора. Само дрехи, изложени по витрините! Зърна с крайчето на окото кулите на катедрала „Сейнт Патрик“ и усети, че не бива да губи и миг.

„Я да помисля за какво всъщност става въпрос — реши той. — Заръчаха ми да помогна на човек, изпаднал в нужда, и ме пратиха в Рокфелеровия център. Явно трябва да се заема с изпълнението на задачата от там.“ Върна се в центъра.

Взираше се все по-внимателно в лицата на околните. Покрай него минаха мъж и жена, облечени в прилепнали дрехи от черна кожа, и двамата сякаш бяха скалпирани. За капак бяха с надупчени носове и вежди, по които се мъдреха обички — сега това явно беше на мода.

Стърлинг продължи нататък заедно с навалицата и усети, че пак нещо го тласка към величествената коледна елха насред празнично украсения Рокфелеров център.

По едно време видя, че е застанал до момче и момиче, които изглеждаха по-човешки и се държаха за ръце — по всичко личеше, че са много влюбени. Стърлинг нададе ухо — почувства се като клюкарка, но на всяка цена искаше да чуе какво си шепнат младежите. Кой знае защо, беше сигурен, че момчето ей сега ще направи на момичето предложение за женитба. „Хайде, побързай — помисли си той. — Докато не е станало прекалено късно.“