Читать «Грешникът» онлайн - страница 12

— Видях те, докато се пързалях, после и при автобуса — изшушука тя. — След това обаче те изгубих. Да не си призрак?

Стърлинг й се усмихна.

— Не съвсем. По-скоро приличам на ангел, но не съм и такъв. Всъщност точно заради това съм тук.

— Искаш да ми помогнеш, нали?

Стърлинг се взря в тъжните сини очи на момиченцето и усети как го плисва нежност.

— Искам да ти помогна повече от всичко на тоя свят. И заради теб, и заради мен самия.

— Да си нямаш неприятности с Бога?

— Нещо такова. Не е много доволен от мен. Смята, че още не съм готов за рая.

Мариса завъртя очи.

— Аз пък познавам сума ти хора, които никога няма да се доберат до рая.

Стърлинг се засмя.

— И аз бях убеден, че някои няма да отидат в рая, а сега са си там заедно с най-благочестивите.

— Ама че работа! — възкликна Мариса. — Няма ли да влезеш, де? Имам фотьойл, голям е, тати седеше преспокойно на него, когато идваше да им помага с домашните.

„Очарователно дете! — помисли Стърлинг и влезе в просторната стая. — Уж малко, а вече с характер!“ Радваше се, задето Мариса веднага е разбрала, че са сродни души и може да му се довери. Вече изглеждаше малко по-щастлива.

Той се настани на фотьойла, който момиченцето му посочи, и чак сега забеляза, че още е с бомбе.

— Извинявай! — прошепна, после го свали и го сложи върху коленете си.

Мариса издърпа стола при бюрото и както подобава на любезна домакиня, седна на него.

— На драго сърце бих те почерпила нещо безалкохолно и курабийки, но ако сляза долу, ще ме накарат да вечерям — сбърчи тя носле. — Всъщност чак сега ми хрумна. Ти огладняваш ли? Можеш ли да ядеш? Защото уж си тук, пък те няма.

— И аз се мъча да разбера — призна си Стърлинг. — За пръв път правя подобно нещо. Я ми кажи сега защо отказваш да разговаряш с баща си?

Мариса сведе очи, по личицето й отново се мярна тъга.

— Не иска да дойде и да ме види, не иска и да ми разреши аз да отида на гости при него и при Нор-Нор, баба, де. Щом те не искат да ме виждат, и аз няма да искам.

— Къде живеят?

— Не знам — избухна момиченцето. — Казва ли ти някой! Мама също не знае. Разправя, че се криели от лошите и не можели да се върнат, докато не бъдело безопасно, но в училище всички твърдят, че тати и Нор-Нор са се забъркали в нещо и са си плюли на петите.

„Каква ли е истината?“, запита се Стърлинг.

— Кога за последно си ги виждала?

— Миналата година, два дена след Коледа. Ние с тате ходихме да се пързаляме с кънките. После отидохме да обядваме в ресторанта на Нор-Нор. Уж в навечерието на Нова година щяхме да ходим в „Рейдио Сити“, но на тях с баба им се наложи да заминат. Нахълтаха тук още докато спях, да си вземат довиждане. Така и не ми казаха кога ще си дойдат, а оттогава мина цяла година. — Момиченцето се позамисли. — Трябва да се видя с татко, трябва да се видя с Нор-Нор.

„Сърцето й е сломено“, помисли Стърлинг. Влизаше й в положението. Когато бе зърнал през прозореца на небесната чакалня Ани, и той бе изпитал същата болка и копнеж.

— Мариса!… — повика някой и почука на вратата.