Читать «Диамантеният залив» онлайн - страница 5

— Точно така, момичето ми — задъха се Сейбин и окуражи лодката. — Да потегляме, да потегляме. — Отново протегна ръка и всяко мускулче в тялото му потрепери от усилието, но успя да премести дросела в крайна позиция. Лодката подскочи напред и откликна с дрезгав рев на прилива на мощност.

Той се движеше с максимална скорост, ала трябваше да види в каква посока. Поемаше поредния риск, но тези рискове имаха все по-голям шанс за успех с всеки изминал метър, който го отдалечаваше от другата лодка. Сейбин се опита да се надигне на крака и простена от болка. Солена пот замъгли очите му. Облягаше се предимно на десния си крак, ала го тревожеше, че левият не реагира. Хвърли поглед през рамо към другата лодка. Той бързо се отдалечаваше, въпреки че те се опитваха да го догонят.

На палубата на другата лодка някакъв човек наместваше масивна тръба на рамото си.

Не беше нужно да се опитва да разбере какво е това. Сейбин беше виждал миномети достатъчно много пъти, за да може сега да го разпознае от пръв поглед. Само секунда преди възпламеняването и едва ли не две секунди преди ракетата да удари лодката му, той се търкулна надясно и падна в тюркоазната вода на залива.

Спусна се надълбоко, възможно най-дълбоко, но разполагаше с много малко време, а и ударната вълна го завъртя във водата като детска играчка. Болка прониза разранените му мускули и Сейбин отново потъна в тъмнина. Беше само за секунда или две, ала достатъчно, за да изгуби напълно ориентация. Задушаваше се, а не знаеше накъде е повърхността. Водата вече не беше тюркоазна, а черна и го натискаше надолу.

Дългогодишните тренировки го спасиха. Той никога не изпадаше в паника, а и сега не беше подходящ момент. Престана да се съпротивлява на водата и се опита да се отпусне. Постепенно тялото му започна да се издига към повърхността. Веднага щом се ориентира в посоката, започна да плува, доколкото можеше, въпреки че едва движеше лявата си ръка и крак. Когато най-после показа глава на повърхността и пое от топлия солен въздух, белите му дробове го изгаряха.

„Уонда“ гореше и от нея се издигаше черен дим в перленото небе, съхранило последните мигове на светлината. Над земята и морето настана мрак, който за него беше единственото прикритие. Другата лодка обикаляше около „Уонда“ и осветяваше горящата развалина и океана наоколо. Сейбин усещаше как водата вибрира в ритъма на двигателите. Те щяха да го търсят, трябваше да го търсят, докато намереха тялото му или поне онова, което очакваха, че ще е останало от него. Не можеха да си позволят нищо друго, освен това. Целта му си оставаше същата: да увеличи разстоянието между себе си и тях, доколкото можеше.