Читать «Легенди за Войната на разлома» онлайн - страница 7

Ричард Кевинсън, новобранецът в ротата, беше с последните. Млад скуайър от Ландонейр, той се беше спасил, когато цураните нападнали фамилното му имение. Беше се включил във войската с кипнала кръв и пламнал от жажда за мъст. Сега в очите му имаше сълзи, лицето му бе пребледняло, по бузата му се стичаше вадичка кръв от посичащия удар, засегнал го малко под ръба на очукания шлем. „Съжалявам“, изхлипа младокът, коленичи и гребна шепа пръст, без да откъсва очи от стария сержант, положен в центъра на гроба и заобиколен от мъртвите си другари. Мъжете с лопатите бързаха, но върху Юрген още нямаше пръст. Все едно че спеше — куртката му беше прогизнала от кръв, но изглеждаше сякаш всеки миг ще се изправи, ще се усмихне и ще оголи кривите си зъби. Младежът често беше мечтал за първата си битка, за геройствата, които щеше да извърши. Ала вместо това се бе озовал на земята, зяпнал беше застаналия над него враг като смразен заек, ръката му шареше по земята за изтървания меч и той пищеше от ужас… и тогава Юрген връхлетя и посече цуранеца с един удар.

Но за да спаси Ричард, Юрген се беше открил за атаката на вражеския копиеносец. Тъкмо беше погледнал младежа в очите, когато копието го порази. Усмихна се само за миг, като добър старец, помогнал на одраскало се дете, после лицето му се изкриви и копието изригна от гърдите му.

Ричард беше видял как изтече животът от очите на стареца. Беше само за миг, а му се стори като вечност — угасналата в тях светлина, осъзнаването, че старият без колебание е пожертвал живота си.

Сега отново погледна Юрген. Очите му бяха склопени — но в ума му, в кошмарите, които щяха да го спохождат всяка нощ до края на дните му, щяха да са отворени, втренчени в него.

— Аз трябваше да съм вместо теб — прошепна Ричард със стиснато от скръбта гърло.

Преви се и тялото му се разтърси от хлипове. Знаеше, че другите го гледат, преценяват го. Защо не плачеха? Изпитваше срам заради всичките си провали този ден.

Остави пръстта да се изсипе от шепата му и се сви, щом буцата падна върху лицето на Юрген. Отдръпна се смутен, присвит и разтреперан, без да може да скрие сълзите си.

Последните няколко пристъпваха мълчаливо, хвърляха шепата пръст и се отдръпваха — със сухи, безизразни очи.

Ротата започна да се строява за поход. Алвин задели няколко души за носилките с ранените.

Гробарите бяха почти привършили. Въпреки студа лицата им бяха запотени от усилието да приключат бързо.

В края на поляната Денис продължаваше да се взира с празен поглед към дърветата. Някакво смътно чувство отново го накара да се съсредоточи. От клоните над него излетя самотна птица. Отекна сърдито бърборене на катерица.

Лявата му ръка се спусна към дръжката на меча. Той погледна, през рамо. Грегъри беше коленичил до един от цураните и оглеждаше лицето му, сякаш можеше да научи нещо за тези нашественици от изопнатите му черти. Беше усетил същото като Денис — че някой иде насам. Погледът му пробяга към мъжете, строяващи се на пътеката. Няколко от старите вече реагираха. Други го забелязаха и също запосягаха за оръжията.