Читать «Те вървяха като хора» онлайн - страница 114

— Лекарят е човек, който поправя телата на другите — обясни Джой. — Паркър е ранен.

— А, значи това било — рече Песа. — И ние имаме нещо такова, но сигурно е съвсем различно. Просто невероятно — колко често еднакви резултати се постигат по най-различни пътища.

— Грамадата продължава да расте — крещеше коментаторът. — Вече са се натрупали до прозорците на шестия етаж и заливат околните улици. Сега сякаш прииждат още по-бързо. Издигат се с всяка отминала минута…

— А сега — каза Песа — моята мисия е изпълнена и трябва да изразя сбогуване. Не допринесох кой знае колко, но беше приятно да ви посетя. Имате красива планета. Занапред трябва да си я пазите по-добре.

— Чакай малко — помолих аз. — Има толкова много неща…

Но вече говорех на пустотата, защото Песа бе изчезнал. Не потеглил нанякъде, а именно изчезнал.

— Гръм да ме удари — рече Хигинс. — Наистина ли беше тук, или го сънувах?

Всичко е наред, помислих аз. Песа бе дошъл да си свърши работата и сега отново бе отпътувал към своя дом — към далечната планета или към незнайното измерение, където бе неговото място. А знаех, че не би ни напуснал, ако все още имахме нужда от него.

Вече всичко беше наред. Хората знаеха за черните топки и щяха да ме изслушат — Стария, сенаторът, президентът и всички останали. Щяха да предприемат необходимите действия. Може би за начало щяха да обявят мораториум върху целия бизнес, докато отделят чисто човешките сделки от машинациите на пришълците. Защото всички операции на черните топки представляваха мошеничество, извършено с помощта на фалшиви пари. А дори и да не бяха мошеничество, това нямаше да им помогне. Човечеството вече знаеше или скоро щеше да узнае какво става и щеше да вземе мерки: с всички законни и незаконни средства хората щяха да сложат край на нашествието.

Посегнах, отворих задната врата и махнах с ръка на Джой.

— Да тръгваме — казах на Хигинс. — Работа ме чака. Трябва да пиша репортаж.

Представях си лицето на Стария, когато ме види да влизам в редакцията. Мислено вече репетирах дума по дума какво ще му кажа. А той щеше да стои кротко и да слуша, защото нямаше къде да се дява. Аз бях докопал сензацията и той трябваше да слуша.

— Редакцията ще почака — възрази Джой. — Първо трябва да намерим лекар.

— Лекар ли? Не ми трябва никакъв лекар.

Изрекох го и сам се смаях — не толкова от това, което бях казал (защото преди малко наистина се нуждаех от лекар), а от собственото си спокойствие, от небрежното приемане на нещо което бе станало неусетно — толкова неусетно, че малко по малко го бях осъзнал без удивление и изненада.

Защото вече не ми трябваше лекар. Бях съвършено здрав. Коленете ми не трепереха, болката в корема и гърдите ми бе изчезнала. За по-сигурно раздвижих ръце и наистина не усетих нищо. Дори да бе имало пукнати ребра, през изминалите минути те бяха успели да зараснат.

Просто невероятно — колко често еднакви резултати се постигат по най-различни пътища. Така бе казал Песа с онзи негов нелепо тържествен маниер.