Читать «Те вървяха като хора» онлайн - страница 111

Закуцуках напред и не беше чак толкова зле, само дето на всяка крачка остра болка прорязваше гърдите ми.

Докато вървях, нощта леко просветля, сякаш плътната облачност в небето бе взела да се разкъсва.

На всеки няколко крачки спирах да си почина. При една от почивките се озърнах назад и разбрах откъде идва светлината. Далече в гората бе лумнал пожар. Видях как към небето внезапно изригна огнен стълб и сред пурпурното зарево се мярна черният скелет на покрив.

Разбрах какво е това — гореше имението Белмонт.

Стоях, гледах и се молех на Бога поне част от пришълците да изгорят. Но знаех, че напразно се надявам — черните топки спокойно се бяха оттеглили по тунелите към своя свят. Представих си как гонени от пламъка бягат към дупките — фалшиви хора, фалшиви мебели и всевъзможни предмети се разпадат на черни топки и изчезват в тунелите.

Много приятно, разбира се, но съвършено безполезно, защото имението Белмонт бе само един от техните лагери. Имаше други лагери по целия свят — места, откъдето тръгват тунели към незнайната планета на пришълците. И навярно благодарение на тяхната наука загадъчните тунели сближаваха двата свята толкова много, че разстоянието да се прекоси само за секунда.

Две светещи точки излетяха иззад завоя и се насочиха право към мен. Закрещях и размахах ръце, после тромаво отскочих и колата профуча по пътя. Изведнъж червените светлинки на стоповете прорязаха мрака. Раздаде се скърцане на спирачки. Колата даде заден ход и бързо се изравни с мен.

Отвътре се подаде нечия глава и мъжки глас изрече учудено:

— Ама че дяволия! Мислехме ви за мъртъв!

Разплаканата Джой дотича от другата страна и Хигинс отново се обади:

— Поговорете с нея. Успокойте я, за Бога. Тя съвсем е превъртяла. Взе, че подпали оная къща.

Джой връхлетя върху мен. Посегна, сграбчи ме за ръцете и впи пръсти дълбоко, сякаш искаше да се увери, че наистина съм от плът и кръв.

— Един от тях се обади — изхлипа тя — и каза, че си мъртъв. Каза, че никой не може да ги разиграва безнаказано. Че ти си опитал да мамиш и затова са те очистили. Каза още, че ако имам някакви планове, в мой интерес ще е да ги зарежа. Каза…

— Какви ги дрънка тая, мистър? — унило запита Хигинс. — Бога ми, тя е съвсем откачена. От всичките й приказки нищо не схванах. Обади ми се по телефона да пита за Чудака и през цялото време ревеше та се късаше, ама личеше, че е побесняла от яд. Нищо че плачеше…

— Ранен ли си? — запита Джой.

— Само понатъртен. Може да имам едно-две пукнати ребра. Но нямаме време…

— Принуди ме да я откарам при Чудака — мърмореше Хигинс — и му рече, че вие сте загинал, обаче той трябва да продължи с онова, което сте искали да стори. Тогава той натовари цяло гъмжило скунсове…

— Какво? — смаяно изревах аз.

— Натовари ония скунсове и потегли към града.

— Не биваше ли? — запита Джой. — Нали ми беше разказал за стареца със скунсовете, дето познавал шофьор на име Лари Хигинс и аз помислих…

— Всичко е наред — успокоих я аз. — Правилно си постъпила. По-правилно не можеше и да бъде.