Читать «Уикендът на Остърман» онлайн

Робърт Лъдлъм

Уикендът на Остърман

ПЪРВА ЧАСТ

Неделя следобед

Садъл Вали, Ню Джърси, всъщност е село.

Във всеки случай, когато строителните предприемачи, дочули тревожните сигнали от западащия буржоазен Манхатън, в края на трийсетте години на века нахлуха в безжизнените земи, намериха село.

Белият пътен знак с формата на щит на Вали Роуд гласи:

САДЪЛ ВАЛИ

ВИЛИДЖ ИНКОРПЪРЕЙТИД 1862 Добре дошли

„Добре дошли“ е изписано с по-дребен шрифт от предхождащите го думи, защото външните хора, онези пришълци с коли, които пристигат в неделя следобед и обичат да наблюдават жителите му в действителност съвсем не са добре дошли. В неделя следобед две полицейски коли от Садъл Вали патрулират по улиците.

Би могло също да се отбележи, че на пътния знак не пише нито дори просто:

САДЪЛ ВАЛИ, НЮ ДЖЪРСИ

САДЪЛ ВАЛИ, Н. ДЖ.

САДЪЛ ВАЛИ

Садъл Вали не признава по-висша власт, то само си е господар. Изолирано, спокойно, неприкосновено.

Неотдавна, в юлски неделен следобед, едната от двете полицейски коли изглеждаше изключително старателна. Бялата кола със сини линии бродеше из улиците малко по-бързо от обикновено. Отиваше от единия до другия край на селището — кръстосваше жилищните райони, обхождаше отпред, отзад и отстрани обширните, оформени с вкус едноакрови парцели.

Точно тази кола беше забелязана точно през този неделен следобед от няколко жители на Садъл Вали.

Трябваше да бъде забелязана, това беше част от внимателно измисления план.

* * *

Джон Танър, с къси тенис-шорти и риза, която беше носил и предния ден, с маратонки на бос крак чистеше гаража си и с половин ухо се вслушваше в звуците долитащи откъм басейна, където дванайсетгодишният му син Реймънд си беше поканил приятели. От време на време, когато крясъците преминаваха в разговор или съвсем утихваха, Танър се спускаше по алеята, за да може да погледне през вътрешния двор към басейна и да се увери, че с децата всичко е наред.

Тъкмо тръгваше да провери децата, когато жената на Танър — Алис влезе в гаража през вратата до пералнята и с раздразнение посочи с пръст към купчината от счупени неща за изхвърляне. Джон мразеше да се разделя с вещите си и насъбралата се купчина боклуци я вбесяваше. Този път тя посочи към сеялка, която от седмици лежеше в задната част на гаража. Джон забеляза жеста й.

— Останки от миналото. Бих могъл да я монтирам върху рамка от ковано желязо и да я продам на Музея за модерно изкуство — каза той. — Забравени шедьоври от Предградинарски период.

Алис Танър се изсмя. Мъжът й отново забеляза, както беше забелязвал толкова много пъти, че смехът й е хубав и приятен.

— Ще я издърпам до бордюра на тротоара и в понеделник ще я вземат. — Алис посегна към реликвата.

— Правилно. Чакай, аз ще го направя.

— Не, няма да го направиш. По средата на пътя ще се откажеш.

Мъжът й вдигна сеялката и я пренесе над стоящата до нея ротационна косачка „Бригс и Стратън“ и я постави в краката и. Алис се запромъква покрай поставеният върху пералнята малък сутиен „Триумф“, който тя шеговито наричаше „моя символ на социален престиж“. Веднага щом започна да бута сеялката по алеята, дясното й колело падна. И двамата се изсмяха.