Читать «Дядо Нистор» онлайн - страница 8

Единодушни гласове цепеха въздуха.

Докато се усети, дядо Нистор се намери на председателския стол, дето го извлякоха и положиха няколко силни ръце. Той беше изгубил лицето си и гледаше плахо-плахо. Мислеше, че сънува. Всички погледи се впериха в него съчувствено. Присъствието му, като председател на митинга, имаше значение: то подкъртваше авторитета на другия митинг, устроен от сина му. Събранието ръкопляскаше с възторг на председателя. Ласкателни отзиви и фалби се чуваха за него. — „Ето честен човек, който стои за убежденията си.“ — „Ето патриот истински, който всенародно порицава сина си и одобрява наказанието му!“ — „Ако имахме повече такива честни души, България нямаше да плува в това радикално блато“, обаждаха се други.

— Да живее българският здрав разум!

— Долу нихилистите!

А в този същия час горнекрайският митинг избираше за свой председател сваления окръжен управител!

— Почтени граждани, митингът се отваря, ораторите могат да говорят — обади секретарят, който беше натоварен да ръководи митинга и председателя му.

Дядо Нистор от височината на своето председателско място пазеше олимпийско мълчание. Той гледаше богобоязливо и благочинно на публиката. Сегиз-тогиз само клюмваше глава на ораторите, които се обръщаха се към него. Очевидно това положение му се хареса. То гъделичкаше неговото честолюбие. Той се ободри повече и щом видеше, че ръкопляскат, ръкопляскаше и той.

— Ето примерен патриот — мълвяха наоколо.

Митингът свърши благополучно. Резолюцията му пристигна до министерството и редакциите в столицата още същата вечер заедно с резолюцията на горнекрайския митинг. Първата беше подписана: Нистор Н. Брабойков, втората носеше подписа на сина му Никола.

Това беше дотам невероятно нещо, щото, преди да приемат потвърждението му, счетоха го в София за мистификация.

На сутринта Никола не задържа повече баща си.

Старецът си тръгна за Стара Загора.

* * *

След две недели дядо Нистор с връстника и приятеля си дяда Наня отиваха по полето на коне да обикалят нивите и ливадите си. Това беше утром. Слънцето, подир нощната буря, грееше весело от лазурното небе. Кристалната Бедечка изтичаше из хладното гърло на Средна гора и сладко румолеше покрай Чадър могила из гъстата орехова гора. Безкрайното поле се простираше до хоризонта на юг като едно зелено море. Широки ливади и вълнуващи се ниви земаха очите с блясъка на прясната си зеленина. Въздухът звънтеше от птичи гласове; миризми и благоухания пролетни опиваха гърдите. Дядо Нистор с чибук в ръка, с доволно и подмладяло лице, гълчеше весело с другаря си дяда Наня. Разговорът им от най-напред за плодородието на тая година беше минал неусетно на политиката. Дядо Нистор доразправяше красноречиво вироглавството на сина си Никола, което го накарало да напусне В. Възпоминанието за Николовото метежно поведение против началството му и мешането му в политиката и сега го ядосваше.

— На трън задоени, на трън задоени! — бъбреше той и сърдито дупчеше коня си.

— Ами ти, стар човек, да ставаш преседател на митинг!… Луда глава накрай време!… — чудеше се дядо Наню.