Читать «Сватба в небето» онлайн - страница 48

— Да, обаче не си довършил нищо — уточни тя и потърси очите ми с поглед. — Това ми се струва много странно…

— Сега съм по-суров към себе си — измънках аз.

Забележката й не ми даваше мира: нима й се струваше толкова странно, че не съм довършил нищо… Това беше самата истина, но дотогава Илиана не ме беше питала много-много за книгите ми, не се беше обезпокоила, че преписвам ръкописа си и не подготвям нищо за печат. Точно обратното, до определен момент тази моя жажда да творя дори я беше карала да страда. Не можех да забравя, че толкова често в началото се усмихваше тъжно, когато потъвах в мислите си, и ми казваше: „Пак бягаш от мен…“ И сега, след като беше понесла и насърчавала работата ми в продължение на два месеца — по време на които ме губеше дни наред — ми казва колко странно й се струва, че не завършвам нищо!

— Но аз съм още много млад — добавих. — Имам предостатъчно време да завърша книгите си…

Изведнъж се натъжи и се отдалечи от мен, отправи се към прозореца.

— За това си прав — прошепна тя. — Ти си много млад и имаш време…

Схванах смисъла на тези думи, които тогава ми се сториха естествени, едва след няколко седмици. Илиана продължи да стои до прозореца. Приближих се, за да я прегърна и да я целуна. Не можех да понасям мълчанието й.

— Вали сняг — каза и показа снежинките с протегнатата си длан.

Долепих бузата си до лицето й и й прошепнах, за да я омилостивя:

— Знаеш ли защо не мога да завърша нито една книга? Защото всички героини приличат на теб и нямам куража да ги опиша, да правя литература от тази любов…

Започна да се смее; примигна с очи, сякаш обостряше погледа си, за да може да прозре вътре в мен.

— А не може ли да се пише, без да има герои жени?

— Разбира се, че може, но тогава не е интересно — обясних й аз.

Остана така замислена няколко мига.

— Това означава, че в края на краищата няма да можеш да напишеш нищо, докато нашата любов продължава… — прошепна тихо.

Въобще не бях очаквал подобен отговор. Усмихнах се объркано.

— Разбра ме погрешно — защитих се аз. — Ще настъпи и часът, в който ще мога да пиша за теб, без от това да правя литература…

Тя отново приближи челото си до стъклото на прозореца, без да казва нищо, просто ми посочи с ръката си натежалите снежинки.

— Дойде зимата — казах, за да сложа край на мълчанието.

— Дойде — прошепна тя.

Не успях да я накарам да говори отново през онзи следобед. Ставаше все по-загрижена с приближаването на нощта и мрака. На следващия ден обаче и двамата бяхме забравили — или пък на мен ми се стори, че и тя е забравила — разговора от предходната вечер. Прекарахме сутринта, като се разходихме по пресния сняг в Банася. После наближиха празниците. Бяхме решили да посрещнем Коледа в Букурещ и да заминем за Предял на осми януари. Илиана започна да се вълнува. Всяка вечер излизахме из града, за да изберем подаръци, да разглеждаме витрините. Никога не я бях виждал така нетърпелива, толкова вдетинена. Оставаше дълго пред витрините на магазините с играчки и стискаше нервно ръката ми. Тя самата избра коледното дърво и го украсява цял един следобед. Затворена сама, заобиколена от кутии и пакети.