Читать «Сватба в небето» онлайн - страница 32

Зимата мина бързо. През онази година месец март беше зимен, студен и мрачен. Вече не можехме да поемем на нашите дълги разходки, когато здрачаването наближаваше. И двамата стояхме у дома. Най-често аз четях някой поет на глас, а тя ме слушаше, легнала в леглото, с отпусната глава и затворени очи. Харесваха й най-вече меланхоличните стихове, предпочиташе Рилке и Бодлер. Но тя невинаги ме слушаше. Разхождах се из стаята с томчето в ръка и ако се случеше да повторя някой стих с променен глас, посвещавайки го на нея, понякога усещах, че тя не беше там. В тези мигове се стряскаше, сякаш се събуждаше от сън. Но всъщност просто мислите й я бяха отнесли далеч. Тогава се приближавах и се вглеждах в нея.

— Дали това ще продължи дълго? — питаше ме изплашена.

Осъзнах, че невинаги си мислеше за евентуална раздяла, цялото й същество упорито отхвърляше подобни ужасни мисли. Но предусещаше, че този живот, изживяван заедно миг след миг, това чудо, в което две същества бяха винаги там, един за друг, не може да продължи дълго. Когато ме видеше пред рафта с книги, осъзнаваше, че скоро ще ме обземе старата ми страст и тогава работата ми щеше да ме открадне и нямаше да бъда до нея часове и дни наред. Знаеше, че жаждата ми да творя, да пиша, просто беше приспана и че никога нямаше да бъде угасена напълно. Беше се примирила с тази съдба — раздяла за дълги и мъчителни периоди — и желаеше тя да започне да се сбъдва възможно най-късно. Понякога си повтаряше, че е неморална с тази своя смазваща любов, че човек не може да живее, без да се труди, и най-вече творецът няма право да загробва таланта си в изживяването на щастлива любов. За нейната чиста съвест тези съмнения бяха мъчителни. Винаги приключваше с това, че си казваше, че морално или не, добро или лошо — всичко това нямаше нищо общо с истинската, прилична на тайнство любов между нас, че нашата среща е единственото съществено, истинско, нещо, а всичко останало — работата, творчеството, талантът и каквото и да било друго — не струват нищо, защото всички те бяха празни, земни, човешки суети.

Да, но нямаше смелостта да ми сподели всички тези неща. В деня, в който усети лека нервност у мен, някаква неспокойна треска, и й признах, че трябва да пиша, тя ме помоли да започна точно там, на мига, и ми приготви работна масичка до прозореца. Още от самото начало знаех, че ще ми е непосилно да пиша, когато тя е близо до мен, но тя се примоли толкова мило да й позволя да остане там, че не успях да й откажа. Взе си книга и се сви в края на дивана. Чувах как сдържа дишането си и как тихичко и много внимателно обръща страниците, за да не ми пречи. Усмихвах се. Беше ми трудно да се концентрирам и не успявах да постигна онази идеална изолация от заобикалящия ме свят, която предшестваше всеки творчески акт. Присъствието на Илиана ставаше толкова по-разсейващо, колкото по-малко я чувах и усещах. И това присъствие бе еуфорично, то ме настройваше и насочваше в напълно различна посока, но не и в обсега на творчеството ми. По принцип смятам, че никой творчески акт не е възможен в състояние на пълнота и еуфория. Трябва с цялото си същество да усещаш нечия липса, отсъствие, което те разяжда, защото именно то търси своето осъществяване в творческото дело. Затова и никога не съм могъл да пиша, разположен сред някой пейзаж, на фона на музика или изживявайки откровението на любовта, нито пък каквото и да е друго просветление, като осмислянето на някоя всепоглъщаща идея или ново разбиране за света…