Читать «Пожелай ме скъпа» онлайн - страница 192

Как бе възможно Ханк все още да я обича след това, което му бе причинила? Но той наистина я обичаше. Саманта вече не се съмняваше в това, вече не. Очите й заблестяха, когато си спомни за изминалата нощ. Преди беше се чудила какво ще е да отвърне искрено и открито на желанието му, сега вече знаеше. Не би могла да си представи по-голямо щастие.

— Лоренцо пристига, и то точно навреме — обади се Ханк, обърнал поглед към посоката, от която се приближаваше приятелят му, галопирайки на своя кон.

— Очакваше ли го?

— Да.

— Но аз си мислех, че ще яздим сами.

Саманта не можа да скрие разочарованието си, но Ханк се усмихна.

— Това трябваше да е изненада, скъпа. Ако ти бях казал, преди да тръгнем от ранчото, че няма да се връщаме, може би щеше да откажеш да тръгнеш.

— Да тръгна? Но къде?

В този момент Лоренцо приближи и мълчаливо им подаде две препълнени тежки дисаги.

— В планината. Тези припаси ще ни стигнат, докато стигнем там. Миналата вечер изпратих хора напред, за да занесат още — обясни Ханк.

— Искаш да кажеш, че тримата отиваме в онова село? — ахна Саманта.

Лоренцо се разсмя.

— Въпреки че ми се иска да се присъедини към вас, Сам, аз не съм поканен. А пък този тук — Лоренцо кимна към Ханк с многозначителна усмивка — ме кара да си губя времето да идвам до тук с припасите само за да отложи момента, когато да ти каже.

Саманта се изчерви, когато разбра всичко.

— Отиваме в планините, само двамата?

— Отдавна си мисля за това, Сам — отвърна Ханк. — Исках да те заведа там още след като се оженихме.

— Бих искала да го беше направил.

— Нямаш нищо против?

— Да имам нещо против? Но това е чудесна идеи!

— Ако вие двамата сте решили да тръгвате, по-добре тръгвайте — предупреди ги Лоренцо. — Изглежда, имаме посетители.

— Какво, но дяволите… — Ханк се намръщи, когато забеляза голяма група ездачи и един фургон, които се приближаваха от север.

— О… но това е баща ми! — възкликна Саманта.

— По дяволите! — изруга Ханк. — Какво прави той тук?

— Хей, няма причина да се разстройваш, Ханк.

— Забрави ли какви чувства изпитва той към мен? Или вече ме е приел за свой зет?

— Е… не — отвърна смутено Саманта. — Всъщност, татко не искаше аз да идвам тук. Но аз го направих, нали така? Той не можеше да ме спре.

— Тогава предполагам, че е дошъл да те спаси — отбеляза мрачно Ханк. — Ако си мисли, че може да те отнеме от мен…

— Спри, Ханк. — Саманта не повиши глас, но с цената на неимоверни усилия. — Той е мой баща.

— А аз съм ти съпруг.

Ханк каза това толкова тихо, че ядът на Саманта се стопи под галещия му поглед.

— Да, така е. — Тя се усмихна. — Време е веднъж завинаги татко да приеме този факт.

Преди Ханк да успее да каже нещо повече, Саманта смуши коня и тръгна да посрещне групата. Ханк поклати недоволно глава, изобщо не му харесваше начинът, по който се развиваха събитията. Само след пет минути можеха да бъдат на път за планините и да останат сами.