Читать «Л. Рон Хабърд Страх» онлайн - страница 65

Когато те спряха и го погледнаха, той започна да говори. И млъкна. Всяко лице, което погледнеше, се превръщаше в Томи! И па всяко лице виждаше подигравателната усмивка и лукаво злия блясък в очите.

Лоури отстъпи назад, отдалечаваше се от тях зад-нешком. Извъртя се и побягна и не спря до следващия квартал.

Там видя жена, но знаеше, че не бива да я спира, даже от три-четири метра в светлината на уличната лампа можеше да се увери, че това е Мери. Той засрамено нахлупи по-надолу шапката си и прегърбен я отмина, после, когато тя се отдалечи, отново затича.

Бягаше покрай други минувачи - всеки, който го погледнеше, имаше лицето на Томи или на Мери. А след малко започнаха да му подвикват.

- Здрасти, Джим - всеки път присмехулно казваше Томи.

- О, това си ти, Джим - казваше Мери.

Натежаващият мрак и мътните светлини на уличните лампи потискаха Лоури. Ту ставаше малко по-топло, ту бързо застудяваше. Фасадите на къщите стояха студено равнодушни в тъмнината. Осветените прозорци го гледаха като горящи очи и му се подиграваха.

- Здрасти, Джим.

И отново:

- О, това си ти, Джим.

Пръснатите полянки и скупчените храсти населяваха нощта с чудати призраци. Малки сенки претичваха в краката му, а понякога се отъркваха в тях и му оставяха усещането за нещо меко и с козипа. А веднъж, когато стъпи на тротоара на улицата, нещо люспесто изчезна със секунда закъснение.

Тогава лицето на Томи, само лицето, заплува зловещо в сивия мрак. Видението беше прозрачно и неясно, но усмивката си беше па мястото, а лукавите очи го гледаха неотлъчно. Лицето избледня и остави след себе си само блещукащите очи.

Някаква фигура затанцува пред него, почака той почти да я стигне и припряно му се измъкна, за да започне отново танца и да ш вика. Нещо познато в движенията му показа чия е тази фигура. Уморено разпозна Мери, лицето й застинало в презрение. Накъде и защо го водеше?

- Здрасти, Джим.

- О, това си ти, Джим.

Сенки и навъсени фасади на къщи гледаха студено. Сенки по тревата или скрити до дърветата. Меки неща се блъскаха в краката му, огромна сянка като разперени криле посягаше да погълне целия град.

Размазани бели облачета на лица се носеха сякаш па протегпата ръка пред него. Томи и Мери. Мери и Томи.

Отгоре се чуваше шумолепе като крилете на прилепи. Отдолу - дълбок гърлен звук. И в мириса на прясно окосена трева и разлистващи се дървета се вплиташе аромат, който не можеше да определи. Аромат. Измамен като лицата, които неуморно плуваха пред очите му. Парфюм… на Мери. Парфюмът на Мери. Смесен с миризмата на екзотичен тютюн. Екзотичен тютюн. На Томи.

Всепоглъщащият тъмен облак се простираше неспирно, лампите мъждукаха все по-слабо, сенките се сгъстяваха и тръгваха несигурно на разстояние зад него. Всяка сянка, неподвижна докато я доближи, се надигаше и тръгваше с останалите. Тъмно, още по-тъмио и в един миг звуците ги нямаше. Никакви звуци или миризми. Само прозрачното видение на усмивка, пълна с присмех, избледняваща, винаги далечна.

Той немощно се облегна върху парапета на малкия каменен мост зад църквата, слушаше водата: „О, това си ти, Джим. Здрасти, Джим“.