Читать «Л. Рон Хабърд Страх» онлайн - страница 62

У него се зароди попозрение и тон неочаквано тръгна в друга посока. А какво ставаше с всички тези къщи?

Какво ставаше с тях?

Извървя половин квартал, където никога преди не беше идвал и внезапно тръгна по пътеката в р.дин двор.

Точно както очакваше. Тези къщи имаха фасади, но нищо друго зад тях! Бяха фалшиви!

Продължи нататък, някъде хора правеха закъснели опити да довършат фалшивите фасади и да добавят към тях другите фалшиви стени, но работеха объркало и неловко, изглежда появата и присъствието на Лоури караше коленете им да омекват.

А какво ще открие на главната улица? Никога не беше влизал в много от магазините. Чувстваше, че трябва да довърши докрай тази проверка и забърза натам, без да обръща внимание на въздействието, което оказваше върху тези кукли.

Наближаваше главната улица, но малко преди да завие зад ъгъла, достигна го пронизан от ужас глас:

- Джим! Джим! Джим! О Господи! Джим!

Изскочи на улицата и спря потресен. Всичко наоколо беше покрито с привидно мъртви хора. Лежаха върху воланите на колите и в канавките. Облягаха се вцепенено по витрините на магазините. Полицаят-регулировчик се беше отпуснал като парцал върху своя подиум. Два коня лежаха, както бяха впрегнати, а фермерът се беше свлякъл от капрата, долната му челюст висеше като на труп. И през този хаотично нахвърлян килим от кукли тичаше Мери. Беше без шапка, с разрошена коса, очите й широко отворени от непоносим страх.

Той я повика и тя едва не падна от радост. Хълцайки, с протегнати напред ръце тя се хвърли на врата му и зарови в гърдите му обляното си в сълзи лице.

- Джим! - ридаеше тя. - О Господи! Джим!

Той нежно приглади косата й, докато гледаше улицата да се съживява и да се връща към дребната си суета, с която беше свикнал. Полицаят наду свирката си, конете скочиха и дръпнаха напред, фермерът задъв-ка и шло. Купувачи и продавачи купуваха и продаваха, нямаше нищо сбъркано по цялата улица. Но Джим знаеше, че ако погледне назад, хората, които сега го подминаваха, пак ще са спрели отпуснато, защото никой не дърпа конците на марионетките.

Позната фигура бодро крачеше към тях. Томи въртеше в ръката си тънък черен бастун, шапката му се беше капнала назад, на красивото му лице беше застинала обичайната ехидна гримаса. Той ги позна и спря.

- Здравей, Джим! - И после, загрижено: - Случило ли се е нещо с Мери?

- Ти знаеш какво се е случило с Мери, Том Уилямс.

Томи го погледпа неразбиращо.

- Нещо не схващам, старче.

- Не че не би искал - Джим студено се усмихна на сарказма си. - До гуша му дойде от това.

- От какво?

- Ти взе нещо от мен. Искам си го. Както виждаш, зная какво си направил.

-Е, и?

- Искам да ми върнеш тази част от моето аз.

- Обвиняваш ме…

- Че си крадец.

- И какво?

- Докато бях цял, всичко вървеше добре в този свят. А сега тази част от мен липсва…

Томи се разсмя развеселен.

- Значи светна ти пред очите, а?

- Том Уилямс, аз ще поправя това или ще свърша с тебе.