Читать «Сметки за разчистване» онлайн - страница 2

На двайсетина метра зад полицая и колата му и на около петдесет метра от мястото, където се намирах, се виждаше червен пикал. Беше паркиран плътно до бордюра на отсрещната страна на платното, обърнат с предницата към мен. Боята на каросерията беше поизбеляла; пред решетката на двигателя беше монтирана яка броня от дебели стоманени тръби. Бронята беше боядисана в черно и изглеждаше многократно извивана и изправяна. В кабината на пикала имаше двама мъже. Млади, високи, стегнати, руси. Седяха си напълно неподвижно и гледаха право напред, в празното пространство. Изобщо не поглеждаха полицая. Нито пък мен.

Бях заел позиция на юг от портала. Абсолютно безличният ми кафяв ван без прозорци беше паркиран пред някакъв музикален магазин. Точно такъв, какъвто човек може да види пред портала на всеки колеж — отвън, направо на тротоара, имаше изнесени стелажи с дискове втора употреба, а на витрините бяха разлепени плакати на никому неизвестни рок групи. Бях отворил задните врати на вана. Каросерията беше пълна с кашони. В ръката си стисках пачка хартии. Бях с палто, понеже беше началото на април и сутрините бяха студени. И с ръкавици, тъй като по кашоните — там, където се бяха поразкъсали — стърчаха изкривени метални скоби. Носех револвер, както често ми се случва. Бях го затъкнал направо в панталоните си, отзад на кръста под палтото. Беше „Колт Анаконда“ — огромен, от неръждаема стомана, зареден с патрони .44 калибър магнум. Трийсет и четири и половина сантиметра дълъг и малко под два килограма на тегло. Не беше любимото ми оръжие — тежеше, убиваше ми и ми студенееше на кръста, и изобщо през цялото време всячески ми напомняше за себе си.

Спрях се по средата на тротоара, вдигнах поглед от хартиите в ръката си и в далечината чух как двигателят на пикапа запали. Не потегли, остана си плътно долепен до бордюра, като само двигателят му работеше на място. Край задните му колела се виеше белезникава пара от ауспуха. Беше студено. Толкова рано сутрин шосето беше пусто. Заобиколих иззад вана и покрай музикалния магазин хвърлих поглед към сградите на колежа. Пред една от тях чакаше черен „Линкълн Таун Кар“. До него бяха застанали двама мъже. От сто метра се виждаше, че нито един от двамата не прилича на шофьор на лимузина. Хората от тая професия не ходят по двойки, не са млади и яки на вид, нито пък през цялото време стоят в такава напрегната поза, сякаш са все нащрек. Двамата очевидно бяха бодигардове.

Сградата, пред която беше паркиран линкълнът, приличаше на неголямо общежитие. Над масивната дървена врата имаше някакъв надпис от три гръцки букви. Точно в този момент вратата се отвори и отвътре излезе слабичък младеж. Имаше вид на студент. Косата му беше дълга и сплъстена, облечен беше като клошар, но в ръката си държеше пътна чанта, която отдалеч си личеше, че е от кожа и струва доста пари. Единият от бодигардовете продължи да стои неподвижно, с гръб към лимузината, докато другият отвори вратата. Младежът метна чантата си на задната седалка и се вмъкна след нея. После затвори вратата. От сто метра разстояние захлопването прозвуча глухо и притъпено. Бодигардовете хвърлиха последен поглед наоколо и после едновременно седнаха отпред. След миг линкълнът потегли. На трийсетина метра зад него една кола с емблемата на колежа го сподири лениво, сякаш не за охрана, а просто така, защото се бе случила в същата посока. В колата седяха двама наемни охранители. И двамата се бяха излегнали назад; позите им изразяваха пълна незаинтересованост.