Читать «Предречено от Пагане» онлайн - страница 169

— Ханът! — разпознаваше ни навремени по някой, дето беше се сражавал на наша страна при онгъла или пък бе слушал разказа на участник в този бой.

— Ханът! — предаваше се вестта покрай речния бряг или из селцето.

Тази единствена дума имаше силата на чародейство — тя мигом събираше тълпа, която се впускаше да настигне конете ни. Не просто за да се порадва на българския владетел, а понеже държеше да чуе от негови уста отговора на съществени въпроси:

— Вярно ли е, ювиги — питаше някой, — че повече няма да видим ромей отсам Голяма планина?

— Вярно ли е, че границата с василевса зърви все по билото? Та нали и отвъд живеят наши.

— Вярно ли е, всестветли, че ромеите ни дали мир, че щели да ти плащат данък?

С такива въпроси ни засипваше словенството, което не вярваше на очите и ушите си, а само на ханската дума. Ханът отвръщаше:

— Истина е, че междата ни с василевса минава по билото на Голяма планина. Засега… Че има мир и получих дан, за да не нападат войските ми Византия. Засега… Нека първом издигнем каменни твърдини, нека построим свой средец и достойно капище на Тангра, който ни дари победа! По-нататък ще видим …

Над планинските върхове се свечеряваше. Синееше далечината на юг — плодни поля, спокойни реки …

Ханът съзерцаваше земята на василевса с израз, който бях забравил, мечтателен и самоуверен, и ведър. За миг той ми се стори отново млад, какъвто бе в началото на нашия път.

После ме погледна — със същата усмивка, с която беше ме открил край ручея да оплаквам своето насилено сиротство. И каза с тогавашния си топъл глас:

— Преди много години (нали помниш?) моята власт поиска от мене Пагане. Днес тя ми иска тебе, приятелю от младост. Помниш, нали, последните думи на ювиги Кубрата: „Никога не съм казвал, че е леко да бъдеш хан!“.

Нека не описвам самата си раздяла с Аспаруха. Усещам, че нямам сили да я преповторя.

33.

И така, седя аз в работната стая на покойния ми баща пред разпилените неизписани кожи, както и пред купчината вече изписани, подредени. Светлината от свещта чертае жълт кръг върху масата; извън него всичко тъне в мътен хлад. Из мътилката от време на време излиза по някой. (Или може би така ми се струва — нерядко имам чувството, че е помътен и разумът ми, че се поболявам от тъга по миналото и ужас пред бъдещето.)

Иде например все по-надменният началник на всичко тайно Валериан.

— От честите ни разговори долавям, Велизарие, че пишеш не книгата, която всесветлият ти заръча — многозначително произнася той.

И се стопява в мрака. За да отвори място на стратега Ираклий.

— Пощади ме в своите писания, Велизарие! — моли той. — Не моя бе вината, че загубих …

Най ме потискат посещенията на Константин Погоната, който се промъква в стаята ми след полунощ.

— Ако не ти, друг ще изпълни заръката ми, но аз съм сигурен, че ще разсъдиш, Велизарие. Какъв е смисълът на твоето упорство? …

Колко много са хората, които се нуждаят от една лъжа! — мисля си с горчивина и отврата. — На по чудо оцелелия очевидец, разбира се, нали за това служат очевидците …