Читать «Светещата гибел» онлайн - страница 110

Сашо не бе забравил никой урок.

— А сега, както казва мистър Елбери, като при нощен лов!

Той опря гръб в нейния гръб. После двамата едновременно включиха двигателите. Понесоха се право нагоре, тласкани от бликащите зад тях водни струи, като използуваха плавниците на краката си единствено за кормила.

Очите им постепенно привикваха към тъмнината. Вече успяваха да различат проблясващите ту тук, ту там искрици, които отскачаха безредно при тяхното приближаване.

А това? Цяла редица огънчета като светещи маниста се устреми насреща им, после свърна вляво. Изчезна.

— Черна бодлива акулка — опита да я определи Костова.

В същия миг видя друга рибка, грейнала в синкав ореол.

— Също акула!

Сашо се разсмя:

— Това дребосъче! По-малко от педя!

Не довърши. Току пред носа му избухна в безшумен взрив ослепително грейнало облаче. И освети скаридата, която го бе изхвърлила в законната си самоотбрана, освети и врага й — риба изрод, сякаш само уста и нищо друго.

— Стилофорус хордатус!

Преди да чуе последните й думи, Сашо натисна спусъка, по-скоро усетил, отколкото видял връхлитащото отгоре му тяло.

Майка му тозчас включи фенера. И в светлия му сноп видяха потъващата надолу, смъртно поразена, седем-осемметрова акула.

— Опасна среща! — възкликна биоложката, като тозчас угаси светлината, за да не примамва други хищници. — Шестохрилна акула!

А Сашо продължаваше да си повтаря като в припев:

— Като нощен лов в джунглата!

Тогава, странно обезпокоени, забелязаха високо над главите си някакъв светещ облак. Готови за всяка среща, те продължиха да изплуват.

Но спряха. Тоя път не беше безобидно струпване на планктон, както бе допуснала доктор Костова. А грейнал в странно, призрачносинкаво сияние, като мъждукащ гнил пън в гората нощем, архитевтис терибилис. Агонизиращ. Той потъваше в мрака, гърчейки в бавни конвулсии пипалата си. Сякаш не животно от органи и тъкани, с кръв и сърце, а зловещо привидение, зъл дух, изригнат от най-кошмарните сънища.

Доктор Костова знаеше, че главоногите не чуват, и въпреки това, едновременно ужасена и зарадвана, пошепна:

— Заразата действува! И то по-бързо, отколкото предполагахме.

Тоя калмар още не бе потънал, когато отгоре се зададе втори грейнал облак, трети, четвърти… За беда — не издъхващи, не и мъртви. Наистина — болни, вече обречени на тая светеща гибел, ала достатъчно могъщи, достатъчно опасни за опитващите да се промъкнат незабелязано край тях дребосъци. „Светеща гибел“ и за хората.

Двамата опитаха да избягат, да заобиколят надвисналото над главите им исполинско множество. Ала враговете вече ги бяха усетили и не мислеха да ги оставят. Няколко по-пъргави колоси, изстреляли се като нажежени ракети, им пресякоха пътя.

И беглеците, при липса на друг избор, трябваше да приемат боя. Първи откри огън Сашо. Наистина така, без опит, той се оправяше трудно, но затова пък целите му бяха тъй обемисти, че всеки отправен, дори наслука, откос все попадаше в някое тяло.

Едно… Две… Три… Едно след друго чудовищата напускаха моресражението, осакатени, обезобразени, потъвайки надолу, ала все тъй пламтящи и след смъртта си.