Читать «Началничката на пощата в Лавров път» онлайн - страница 2

Писмата бяха всичко на всичко седемнадесет, пет от които за самата нея — и все пак тази сутрин съотношението беше малко. На две от тях имаше надпис „Служебно“ и те бяха незабавно отделени с женска прозорливост, но в друга преградка, а не при подаръците. Тогава капакът се вдигна и започна раздаването на писмата.

То се придружаваше от своеобразен церемониал, превърнал се в навик в Лавров път. Когато връчваше ред по ред писмата на мъжете, търпеливо чакащи в редица по един, младата жена използуваше тази проста работа като възможност за благосклонен, макар и кратък разговор на определени или общи теми — весели или сериозни, според случая или темперамента на събеседника. Че от страна на мъжете това почти винаги бяха комплименти, е близо до ума, но в думите им неизменно се долавяше елемент на вежлива сдържаност и дали по някакво неизречено разбирателство или поради чувство на лично достойнство, те никога не прехвърляха границите на общоприетото внимание или известно почтително внимание.

Поради това получаването на пощата се позабавяше, но след три или четириминутния си разговор с хубавата началничка на пощата — разговор, който понякога не вървеше поради стеснителност или плахост само от негова страна или често ограничил се само до боязливи усмивки, — всеки от тях безропотно отстъпваше мястото си на следния. Това бе официален прием, смекчен от непокварена тактичност, голямо добродушие и безкрайно търпение и щеше да бъде забавен, ако не беше винаги ужасно сериозен и понякога затрогващ. Защото беше присъщ на мястото и епохата и в същност се дължеше на изживяното от госпожа Бейкър.

Тя беше съпруга на Джон Бейкър, надзирател в „Последният шанс“, който от една година лежеше погребан под половин миля срутила се и задръстена шахта на Горял рид. Един ден, тъкмо по горещо пладне, внезапно от дълбините на земята се беше чул вик и Джон се втурнал от хижата си, като се мъчел да се откопчи от младата си, глупава, вечно флиртуваща жена, за да се отзове на отчаяния вопъл на загиващите си миньори. Имаше още един изход, за който знаел само той и който може би би могъл да се задържи отворен между сриващите се стени и клатещите се подпори достатъчно дълго, за да излязат те на свобода. Само за миг силният мъж се подвоумил между умолителната прегръдка и отчаяния вик на събратята си. Но изведнъж тя се изправила с пребледняло лице и казала:

— Върви, Джон, аз ще те чакам тук.

Той отишъл и миньорите се спасили, а тя останала да го чака!

Но въпреки постигналото я бедствие и борбата с мизерията, настъпила в разорения стан, тя почти не се беше променила. Ала златотърсачите се бяха променили. Макар че, доколкото можеше да се види, беше си останала същата лекомислена, хубава Бетси Бейкър, която бе толкова много нарушавала спокойствието на по-младите мъже, тя сякаш вече не ги тревожеше. Всички бяха завладени от някакво сдържано благоволение и почит, като че мъченическият дух на Джон Бейкър все още я обгръщаше с ръката си. Те стаяваха дъх, когато край тях минаваше тази хубава жена, чийто краткотраен траур като че не беше засегнал нейната веселост и дори закачливост. Но тя беше останала в хижата си и в стана — единствена жена сред четиридесет мъжепрез най-мрачните минути на техния живот. Беше им помагала да перат и да готвят, и в домашните нужди, но не порочността на нейната хижа оставаше ненарушена, сякаш тя беше неговият гроб.