Читать «Сляпата уличка» онлайн

От Еджуеър Роуд бях свърнал в една приятна тиха пресечка, която водеше на запад. От двете й страни се редяха кокетни двуетажни къщи с малки градинки отпред. По измазаните колони на портите бяха изписани обичайните за района имена и макар че слънцето вече бе потънало зад хоризонта, те все още се виждаха в притъмняващия сумрак: „Златен дъжд“, „Кедрите“, „Кеърнгорм“. Последната се извисяваше на цели три етажа, със странна купичка на върха, увенчана с конусовиден покрив, приличен на магьосническа шапка. Изведнъж точно под стрехата светнаха две прозорчета и сякаш властни зли очи проблеснаха в мрака.

Уличката зави надясно и излезе на канал, над който минаваше нисък, извит като арка мост. Оттатък продължаваха кокетните къщи с малки градинки, но аз се спрях да погледам рибките, като постепенно в здрача откроих очертанията на канала, който над моста се разширяваше в езеро с островче в средата. След това сигурно съм се завъртял в кръг, понеже малко по-късно отново се озовах на същото място, като за цялото време едва ли бях срещнал повече от пет-шест човека, и тогава поех обратно към Падингтън.

Мислех, че съм намерил пътя, по който бях дошъл, но сигурно се бях заблудил в тъмнината. Не че беше от някакво значение. В тези тихи улички, които загатваха за приглушени движения зад спуснатите завеси, за шепнещи гласове зад тънките стени, се спотайваше нещо тайнствено и загадъчно. От време на време долиташе смях, който след тона сякаш изведнъж замираше, а веднъж ме сепна внезапен детски плач.

Вървях по една къса пряка, където къщите-близнаци се издигаха с лице към висок бял зид, когато вниманието ми бе привлечено от неочаквано движение. Наполовина се вдигна щора и в рамката на прозореца се мярна женско лице. Единственият газен фенер на улицата — точно отсреща. В първия момент ми се стори, че лицето е на момиче, но сетне погледнах отново — можеше да е и на старица. Чертите не се различаваха ясно, ала па студената синкава светлина на фенера то изглеждаше смъртнобледо.

Но най-забележителни бяха очите. Естествено, може би единствено те улавяха светлината и я отразяваха и заради това ми се бяха сторили тъй големи и блестящи. Или пък просто лицето бе необичайно нежно и деликатно и в сравнение с него те изглеждаха огромни. Така или иначе, жената вероятно също ме видя, тъй като отново спусна щората и аз отминах.

Без никаква основателна причина случката се загнезди в съзнанието ми. Внезапното вдигане на щората бе като вдигане на завесата на някоя малка сцена — на заден план оскъдно обзаведената стая, а отпред жената, осветена от фенера сякаш от прожектор — така изглеждаше картината във въображението ми. И сетне още по-внезапното спускане на завесата, преди постановката изобщо да започне. На ъгъла се спрях и погледнах назад. Щората отново бе вдигната, а в рамката на еркерния прозорец се очертаваше нежен силует.

В този миг някакъв мъж се блъсна в мен. Не беше виновен. Бях спрял рязко, той не бе имал време да ме заобиколи. И двамата се извинихме, оправдавайки се с тъмнината. Сигурно си въобразявах, но имах чувството, че вместо да продължи по пътя си, той се е обърнал и сега ме следва по петите. На следващия ъгъл спрях и рязко се извъртях на пети. Улицата обаче беше пуста. Не след дълго се озовах обратно на Еджуеър Роуд.